|
РАЗДЕЛ XXIX ИЗПИТАНИЕТО НА СЛЪНЧЕВИЯ ПОСВЕТЕН Ние ще започнем с древните Мистерии – които първобитните арийци наследили от атлантите – чието ментално и интелектуално състояние професор Макс Мюлер е описал с толкова голямо изкуство, но и непълно. Той казва: „В нея (в „Риг-Веда“) пред нас е разгърнат периодът на интелектуален живот на човека, който няма аналогия в друга част на света. В Химните на тази „Веда“ ние виждаме човека, предоставен сам на себе си, за да реши загадката на този свят... Той призовава боговете около себе си, възнася им възхвала, покланя им се. Но независимо от всички богове..., които са над и под него, този поет от белокосата древност някак не е спокоен. В гърдите си той открил сила, която никога не е безмълвна по време на молитва, никога не отсъства в минути на страх... Сякаш тя одухотворява молитвите му и сама ги изслушва; сякаш тя живее в него и го поддържа, както и всичко, което го заобикаля. Единственото име за тази тайнствена сила, което той намира за подходящо, е „Брахман“; тъй като брахман първоначално е означавал сила, воля, желание и движещата сила на творчеството. Но веднага когато му е дадено име, този безличен брахман се превръща в нещо странно и божествено. Той приключва с това, че става един от многото богове, един от великата триада, на когото и до днес се покланят. И все пак мисълта вътре в него няма истинско име; тази сила, която е нищо, освен самата себе си, която поддържа боговете, небесата и всички живи същества, плува пред неговия мислен поглед постигната, но неизразена. Накрая той я нарича „Атман“, тъй като атман, което първоначално е дихание или дух, по-нататък ще придобие значението на Аз и само Аз, божествено или човешко; Аз, независимо дали е творящо, или подлагащо се на страдание; Аз – Единно или Всичко, но винаги Аз – самостоятелно и свободно. „Кой е виждал първородния? – казва поетът – когато този, който не е имал кости (т.е. форма), е породил онзи, който е имал кости? Къде е бил животът, кръвта, Азът на този свят? Кой е отишъл да попита за това някого, който знае това?“ („Риг-Веда“, I, 164, 4.) След като е изразена, тази идея за божественото Аз трябва да бъде призната за върхова от всички други; „Аз“ – това е Господът на всичко; това е Царят на всичко; както всичките спици на едно колело се съдържат в главината и в окръжността на колелото, така всичко се съдържа в това Аз; цялото аз се съдържа в това Аз.“ (Брихадараняна, IV, V. 15.)1 Това Аз, висше, единно и вселенско, на плана на смъртните е било символизирано със Слънцето; като при това неговото даващо живот сияние е служило на свой ред за емблема на Душата, убиваща земните страсти, които винаги са били препятствие за Единичното Аз (Духа) по пътя към неговото съединяване с Все-Аза. Оттук е възникнала алегоричната мистерия, от която в този труд могат да бъдат изложени само най-общи черти. Тя се разигравала от „Синовете на Огнената Мъгла“ и „Светлината“. Второто Слънце („вторият ипостас“ на равина Драх) се появявало в качеството на изпитвания; Вишвакарма, Йерофантът, отрязвал от него седем лъча, заменяйки ги с корона от къпина, когато „Слънцето“ ставало Викартана, лишено от своите лъчи. След това карали Слънцето – чиято роля изпълнявал готовият за посвещение неофит – да се спусне в Патала, областта на преизподнята, на Танталовите изпитания. Като ги понасял с чест, той излизал от тази област на похотта и злобата, за да стане отново Кармасакшин, свидетел на Кармата на хората2 и да се издигне още веднъж, възтържествувал в цялата слава на своето възраждане като Граха-Раджа, Цар на Съзвездията, към когото се обръщат като към Габхастиман, „отново овладелия своите лъчи“. 1 „Chips from a German Workshop“, I, 69, 70. 2 Суря, Слънцето, е едно от деветте божества, които наблюдават всички човешки деяния. Тази „басня“ в народния пантеон на Индия, основана и родена от поетичния мистицизъм на „Риг-Веда“ – чиито сказания в по-голямата си част били инсценирани в течение на религиозните Мистерии – успоредно на своята екзотерична еволюция се превърнала в следната алегория. Сега тя може да бъде намерена в няколко от „Пураните“ и в други писания. В „Риг-Веда“ и в нейните химни Вишвакарма, Богът на мистериите, е лотос, демиург, един от най-великите богове и в два химна за него говорят като за най-висш. Той е всетворящ (Вишвакарма), наречен „Велик архитект на вселената“ „Всевиждащ Бог... баща, родител, разпоредител, даващ на боговете техните имена и непостижим за смъртните“, както и всеки Бог на мистериите. Езотерично той е олицетворение на проявената творческа сила; а мистично той е седмият принцип у човека в неговата колективност. Тъй като той е син на Бхувана, самосътворилата се светеща същност, и добродетелната, девствена и прекрасна Йога-сидхи, девата богиня, чието име говори само за себе си, тъй като то олицетворява силата йога, „чистата майка“, която създава адептите. В Риг-Ведическите химни Вишвакарма извършва „великото жертвоприношение“, т.е. жертва самия себе си за света, или както казва „Нирукта“ в превода на изтоковедите: „Вишвакарма преди всичко принася целия свят в жертва и след това свършва с пожертване на самия себе си.“ В мистичните представяния на неговия характер Вишвакарма често е наричан Витоба и е изобразяван като „жертва“, „Бого-човек“ или аватар, разпнат в пространството. (За истинските Мистерии и действителните посветени, разбира се, нищо не може да бъде публикувано; за тях могат да знаят само тези, които са способни да ги изпитват върху себе си. Но е възможно да бъдат направени няколко намека за великите церемониални Мистерии на древността, замествали за обществеността действителните Мистерии, в които кандидатите били посвещавани с голяма церемония и показ на окултни изкуства. След тях, в тишина и тъмнина, са се извършвали истинските Мистерии, такива, каквито винаги са съществували и продължават да съществуват. В Египет, както и в Халдея и по-късно в Гърция, Мистериите са се празнували в установено време и техният първи ден е бил народен празник, в който с голяма пищност съпровождали кандидатите до Голямата пирамида, където те изчезвали от погледа. Вторият ден бил посветен на церемониите по очистване, в края на който дарявали кандидата с бяла дреха; на третия ден)1 го подлагали на изпитания и проверявали неговия опит в окултните знания. На четвъртия ден, след друга церемония на символично очистване, го изпращали сам да премине различни изпитания; накрая го потапяли в транс в подземното светилище, в пълна тъмнина, в продължение на два дни и две нощи. В Египет потопения в транс неофит полагали в празния саркофаг в пирамидата, където протичали обредите на посвещение. В Индия и Централна Азия го завързвали за дъска и когато тялото заприличвало на труп (в транс), го отнасяли в светилището. След това го наблюдавал Йерофант, „насочвайки неговата призрачна душа (астралното тяло) от този свят на Самсара (или илюзията) в долните царства, от които, ако е успял, той имал правото да освободи седем страдащи души“ (елементарии). Облечен в своята Анандамаякоша, тяло на блаженството – Сротапанът оставал там, където ние нямаме правото да го следваме и след завръщането получавал Словото, или заедно с „кръвта на сърцето“ на Йерофанта, или без нея.1 |
