|
Един учен кабалист ни съобщи за твърдението на Сейфарт, че древноегипетският език е бил само древноеврейски или семитски диалект; и той доказва това, както смята нашият кореспондент, с адресираната до него пратка с „около 500 общи думи“ в двата езика. По наше мнение това доказва много малко. То само показва, че двата народа векове са живели заедно и че преди да усвоят халдейския като свой фонетичен език, евреите вече са били приели стария коптски или египетски език. Израилските свещени писания са черпели своята съкровена мъдрост от първоначалната религия на мъдростта, която е била източник за други свещени писания, само че била много деградирана с прилагането Ј към предметите и тайните на тази Земя, вместо да бъде приложена към предметите и тайните във висшите и винаги присъстващи, макар и невидими сфери. Тяхната национална история, ако могат да претендират за някаква автономия преди своето завръщане от Вавилонския плен, не може да бъде отнесена нито ден по-рано от появата на Мойсей. Езикът на Авраам – ако за Зеруан (Сатурн, емблемата на времето – „Cap“, „Сарос“, „цикъл“) може да се каже, че има някакъв език – не е бил еврейският, а халдейският, възможно е арабският, а още по-вероятно някой древноиндийски диалект. Това се потвърждава от многобройни доказателства, някои от които ние даваме тук; и ако наистина ние не осакатим – заради това да се угоди на твърдите и упорито вярващи в библейската хронология – годините на нашето земно кълбо върху Прокрустовото ложе от 7000 години, става очевидно, че еврейският не може да бъде наречен древен език само по предположението, че на него е говорел Адам в Градината Едем. В „Egypt’s Place in Universal History“ Бунзен казва, че: „В Халдейското племе, непосредствено свързано с Авраам, ние откриваме спомени за дати, които са били изопачени и неправилно разбрани като генеалогии само на човечеството или на броя на епохите. Авраамичните спомени потъват в миналото поне три хилядолетия преди дядото на Яков.“1 Библията на евреите винаги е била езотерична книга по своето скрито значение, но то не е оставало едно и също през цялото време от дните на Мойсей. Отчитайки ограниченото място, което можем да отделим на тази тема, ще бъде безполезен опитът да се изложи нещо подобно на подробна история на всички превратности на съдбата на така нареченото „Петокнижие“; освен това тази история е твърде добре известна, за да има нужда от изчерпателни обсъждания. Каквото и да е представлявала Мойсеевата „Книга на Творението“ – от „Книгата Битие“, чак до пророците – днешното „Петокнижие“ не е същото. Достатъчно е да се прочете критиката на Еразъм и дори на сър Исак Нютон, за да стане ясно, че еврейските свещени писания са били подправяни и преправяни, били губени и след това отново писани дузина пъти, още преди дните на Ездра. Също така в един прекрасен ден Ездра може да се окаже Азар, халдейски жрец на Огъня и Слънчевия Бог, ренегат, който – следствие на своето желание да стане управник и за да създаде етнархия – е възстановил посвоему старите загубени еврейски книги. Не е било трудно за добрия познавач на секретните системи от езотерични числа или символогията да събере заедно събитията от случайно оцелели, пазени от различни племена книги и да построи от тях доста хармоничен разказ за творението и развитието на юдейското племе. Но по своето съкровено значение, от „Битие“ до последната дума на „Второзаконието“, Петокнижието представлява символичен разказ за половете и е апотеоз на фалицизма под астрономични и физиологични олицетворения.2 Неговата съгласуваност обаче е само привидност и в тази „Книга от Бога“ във всеки един момент прозира човешката ръка. Поради това в „Книгата Битие“ царете на Едом дискутират още преди цар да е царствал в Израел; Мойсей отбелязва своята собствена смърт, а Аарон умира два пъти и е погребан на две различни места, да не говорим за другите дреболии. Тъй като за кабалиста те действително са дреболии, понеже той знае, че всички тези събития не са история, а са дрехата, замислена, за да се скрият различни физиологични своеобразности; но за искрения християнин, който приема всички тези „затъмнени изрази“ с чистата си вяра – това много значи. Масоните изцяло могат да разглеждат Соломон като мит,1 защото от това те нищо не губят, тъй като всичките им тайни са кабалистични и алегорични – поне за малцината, които ги разбират. Обаче за християнина е действителна загуба да се лиши от Соломон, сина на Давид, от чието потомство уж се родил Исус. Но напълно не се вижда на какво основание кабалистите утвърждават великата древност на еврейските текстове от библейските свитъци, които днес са в ръцете на учените. Тъй като несъмнено исторически е фактът, основан на признанията както на самите евреи, така и на християните, че: 1 Op. cit, V, 85. 2 Това напълно е доказано в книгата „Източник на мерките“ и в други трудове. 1 Навярно дори и масоните никога не биха започнали да твърдят, че Соломон в действителност е съществувал? Както показва Кинили, той не се споменава нито от Херодот, нито от Платон, нито от някой друг известен писател. Твърде е необичайно, казва той, „че еврейският народ – над който само няколко години преди това е царствал могъщият Соломон в цялата си слава, със своето великолепие, с което надали биха могли да се сравнят и най-великите монарси, употребил почти осем хиляди милиона злато за храма – е останал незабелязан от Херодот, описал от една страна Египет, от друга Вавилон, посетил при това и двете места и разбира се, минал само на няколко мили от великолепната еврейска столица Ерусалим? С какво може да се обясни това?“ – пита той (стр. 457). С нищо; не само няма доказателства, че тези дванайсет племена на Израил някога са съществували, но Херодот – най-точният историк, който е живял в Асирия, когато е преуспявал Ездра – въобще никъде не споменава израилтяните; а Херодот се е родил през 484 година пр. Хр. Как е станало това? „Понеже Свещените Писания са загинали по времето на плена на Навуходоносор, то Ездра – левит, свещенослужител по време на Артаксеркс, персийският цар – ставайки вдъхновен, проявявайки пророчески способности, възстановил отново всички древни Свещени Писания.“2 2 Климент, „Stromateis“, XXII. |
