|
По същата причина и „личността“ на Аполоний не се „унищожава“. Случаят с Исус прокарва пътя за същата тази възможност по отношение на всички други адепти и аватари като Будда, Шанкарачаря, Кришна и т.н., всички дотолкова велики исторически за последователите им в техните страни, колкото е Исус от Назарет сега за християните и в тази страна. Но има още нещо в старата литература на първите векове. Ямблих е написал биографията на великия Питагор. „Тя дотолкова напомня живота на Исус, че може да бъде приета като пародия. Диоген Лаертски и Плутарх излагат биографията на Платон в подобен стил.“1 1 „New Platonism Alchemy“, стр. 12. Защо тогава да се учудваме на съмненията, които обхващат всеки учен, изучаващ тези животи? В ранните си периоди църквата сама е познавала същите съмнения и макар че само един от нейните папи е бил публично и открито познат като езичник, колко ли още такива е имало, които са били твърде честолюбиви, за да открият истината? Тази „тайна“ – тъй като това действително е тайна за тези, които без да са посветени не могат да намерят отговорите на съвършеното подобие на животите на Питагор, Будда, Аполоний и т.н. – е само естествено следствие за онези, които знаят, че въпросните велики личности са били посветени от една и съща школа. За тях няма нито „пародии“, нито „копия“ на един от друг; за тях всички те са „оригинали“, нарисувани само за да се изобрази един и същи предмет: мистичния и в същото време обществен живот на посветените, изпратени на света, за да спасят части от човечеството, ако не е възможно да бъдат спасени всички хора. Оттук е и еднаквата за всички програма. На всеки е приписан „непорочен произход“, с което се има предвид тяхното „мистично рождение“ по време на мистериите на посвещението, прието от тълпата в буквален смисъл, подтиквана към това от по-добре осведоменото, но честолюбиво духовенство. Така майката на всеки от тях е била обявена за девственица, заченала своя син непосредствено от Светия Дух на Бога; и синовете, следователно, са били „Синове Божи“, макар че в действителност никой от тях не е имал по-голямо право на такова признание от своите посветени братя, тъй като всички те – доколкото това се е отнасяло до мистичните им животи – са само „олицетворения на историята на същото това слънце“, което олицетворение е тайна в тайната. Биографиите на външните личности, носещи имената на такива герои, нямат никакво отношение и са напълно независими от частните животи на тези герои, бидейки само мистични записи на техния обществен и паралелно с него на техния вътрешен живот, в състоянията им на Неофити и Посветени. Оттук е явното тъждество на средствата за изграждане на техните съответни биографии. От началото на човечеството кръстът, или човекът с хоризонтално протегнати ръце, сочещи неговия космичен произход, е бил свързан с психичната му природа и с борбата, която води към посвещение. Но след като веднъж е доказано, че а) всеки истински адепт е бил длъжен и все още е длъжен да премине през седемте и дванайсетте изпитания на посвещението, символизирани с дванайсетте подвига на Херкулес; б) че за ден на неговото действително раждане се смята денят, когато се ражда в този свят духовно, като при това възрастта му започва да се брои от часа на второто му раждане, което го прави „два пъти роден“, двиджа или посветен, в този ден той действително се ражда от Бога и непорочна майка; и в) че изпитанията на тези персонажи се привеждат в съответствие с езотеричното значение на посвещаващите обреди, съответстващи на дванайсетте знака на Зодиака – тогава всеки ще разбере пътешествията на тези герои през знаците на Слънцето на небето и че те във всеки отделен случай по същество са персонификация на „страданията, тържеството и чудесата“ на адепта, преди и след неговото посвещение. Когато това подробно бъде разяснено на света, тогава ще стане ясна и тайната на всички тези животи, които толкова много си приличат, че историята на единия изглежда като историята на другия и обратно, подобно на всичко останало. Да вземем например легендите – тъй като всички те са легенди за екзотеричните цели, каквито и да са отрицанията в даден случай – за животите на Кришна, Херкулес, Питагор, Будда, Исус, Аполоний, Чайтани. На светски план техните биографии, ако са били писани от някой, който е извън кръга, при четене доста биха се различавали от запазените разкази за мистичните им животи. Въпреки това, колкото и да са били замаскирани и скрити от непосветените очи, всички главни черти на такива животи могат да се намерят там като общи. Всяка от тези личности е представена като божествено заченат Сотер (Спасител) – титла, давана на божествата, великите царе и героите; всеки от тях или при раждането му, или впоследствие е търсен и заплашван със смърт (но никога не е убиван) от противодействащата сила (светът на материята или илюзията), независимо дали това е цар Канса, цар Ирод или цар Мара (злата сила). Всички тях ги изкушават, преследват и накрая, както се твърди, ги убиват с привършването на обреда на посвещението, т.е. в техните физически личности, от които, както се предполага, те са избавени завинаги след духовното „възкръсване“ или „раждане“. И стигнали така до края, чрез тази предполагаема насилствена смърт, всички те се спускат в преизподнята, бездната или ада – в царството на съблазънта, похотта и материята, поради това в царството на мрака, завръщайки се оттам и преодолявайки „състоянието на Хреста“, те се прославят и стават „богове“. Тази голяма прилика трябва да се търси не в хода на всекидневния им живот, а в тяхното вътрешно състояние и в най-важните събития от дейността им като учители на религиите. Всичко това е свързано с астрономичната база и е построено на нея, тя служи и като основа за представянето на степените и изпитанията на посвещението: спускането в царството на мрака и материята за последен път, за да се появят след това оттам като „Слънце на праведността“, е най-важното и поради това може да се намери в историята на всички Сотери – от Орфей и Херкулес, чак до Кришна и Христос. Еврипид казва: Херакъл, който си отишъл от палатите на земята, Оставил долния дом на Плутон.1 |
