|
РАЗДЕЛ XIV СИМОН И НЕГОВИЯТ БИОГРАФ ИПОЛИТ Както вече беше показано в нашите по-ранни томове, Симон е бил ученик на танаимите от Самария и репутацията, която оставил след себе си, заедно с титлата „Велика Божия Сила“, свидетелства за таланта и начетеността на неговите Учители. Но танаимите били кабалисти от същата тайна школа, от която е бил и Йоан на „Апокалипсиса“, чиято тревожна цел е била да скрива по възможност повечето от истинските значения на имената в Книгите на Мойсей. Все пак клеветите, така ревностно разпространявани срещу Симон Влъхваа от неизвестни автори и съставители на „Деянията“ и на други писания, не са могли да затъмнят истината до степен да скрият факта, че нито един християнин не е можел да се състезава с него по тавматургични деяния. Смешна е баснята, която разказват за неговото падане по време на въздушен полет, когато той си счупил краката, след което завършил живота си със самоубийство. Потомството е чуло само едната страна на този разказ. Ако учениците на Симон имаха възможността да проговорят, би се оказало възможно Петър да е този, който си счупил краката. Но като противоположност на такава хипотеза ние знаем, че апостолът е бил твърде благоразумен, за да рискува някога да се покаже в Рим. По признанието на няколко автори сред духовенството, нито един апостол никога не е извършвал такива „свръхестествени чудеса“; и разбира се, набожните хора ще определят това като още по-голямо доказателство, че чрез Симон е действал Дяволът. Симон бил обвинен в кощунство спрямо Светия Дух само защото въвел в качеството на „Свети Дух“ Mens (Разумът), или „Майката на всичко“. Но ние откриваме същия този израз в „Книгата на Енох“, в която като противоположност на „Сина Човешки“ той говори за „Сина на Жената“. Същият израз е употребен в „Кодекса“ на назарейците, в „Зохар“, както и в „Книгите на Хермес“ и дори в апокрифното „Евангелие от Евреите“ ние четем, че Исус е признавал женския пол на Светия Дух, ползвайки израза „Моята Майка, Светата Пнейма“. Обаче след дълги години на отричане, действителното съществуване на Симон Влъхва е било окончателно доказано, независимо дали това е Савел, Павел или Симон. В Гърция бил намерен ръкопис, говорещ за него под последното име, което и поставило край на по-нататъшните разсъждения. В своята „Histoire des Trois Premiers Siиcles de l’Eglise“1 Дьо Пресенз изказва мнението си по повод на този допълнителен литературен паметник на ранното християнство. Вследствие на многото митове, с които историята на Симон е пълна, казва той, много богослови (би трябвало да добави – сред протестантите) стигнали до извода, че този ръкопис не е по-добър от изкусната тъкан на легендите. Но добавя: „Той съдържа положителни факти, които изглежда сега се потвърждават от единодушното свидетелство на отците на Църквата и от повествованието на Иполит, намерено неотдавна.“2 Този ръкопис далеч не е ласкателен за предполагаемия основател на западния гностицизъм. Признавайки великите сили на Симон, той в същото време го заклеймява като жрец на Сатаната, което е напълно достатъчно, за да се покаже, че това е писано от християнин. Той също така показва, че подобно на друг „слуга на Злия Дух“ – както Църквата е нарекла Манес – Симон бил покръстен християнин, но че и двамата, бидейки твърде добре осведомени за тайните на истинското първично християнство, били преследвани за това. Тайната на такова преследване е била както тогава, така и сега съвсем прозрачна за тези, които изследват въпроса безпристрастно. Стремейки се да запази своята независимост, Симон не е можел да се подчини на лидерството или авторитета на някой от апостолите и най-малко на авторитета на Петър или Йоан, фанатичният автор на „Апокалипсиса“. Ето защо след обвиненията в ерес последвала „анатема маранафа“. Преследванията на църквата никога не са били насочени против магията, когато тя е била ортодоксална, тъй като новата теургия, учредена и регулирана от отците и сега известна на християнския свят като „милост“ и „чудеса“, е била и все още е, когато тя се случва, само магия – съзнателна или несъзнателна. Такива феномени, които са преминали към потомството под названието „божи чудеса“, са били сътворени чрез сили, придобити с велика чистота на живота и в екстаз. Молитвата и съзерцанието, прибавени към аскетизма, са най-добрите средства за дисциплина, за да се стане теург, когато няма редовни посвещения, тъй като силната молитва да се извърши нещо много желано е само силна воля и желание, имащи като резултат несъзнателната магия. В наши дни Георг Мюлер от Бристол е доказал това. Но „божествените чудеса“ са творени от същите тези причини, които пораждат последствията на вещарството. Разликата изцяло зависи от добрите или злите цели, които се имат предвид, и от действащия, който прави чудесата. Гръмотевиците на църквата са били изцяло насочени против тези, които отстъпили от формулите и сами си присвоявали сътворяването на чудодейни следствия, вместо да приписват тяхното авторство на личния Бог; и така, докато тези адепти на магическото изкуство, които действали по нейните преки инструкции и под нейното покровителство, били провъзгласени за потомството и историята за светци и приятели на Бога, всички останали с викове били прогонвани от църквата и били обречени на вечно оклеветяване и проклятие, от тяхното време до днес. Догмата и властта винаги са били проклятие за човечеството, велики гасители на светлината и истината.1 2 Цитирано от Дьо Мирвил, op. cit, VI, 42. 1 М-р Сен Джордж Лейн-Фокс прекрасно е изразил тази идея в своето красноречиво обръщение към многото съпернически школи и общества в Индия. „Аз съм уверен – казал той – че главният мотив, макар и смътно осъзнат, от който вие, като основатели на тези движения, сте били задвижени, е било възмущението от тираничното и почти всеобщо установяване – чрез всички съществуващи обществени и така наречени религиозни институти – на узурпираната власт в някаква външна форма, изместила и затъмнила единствената истинска, максимална власт – присъщият дух на истината, открит за всяка индивидуална душа, истинското знание; фактически този висш източник на цялата човешка мъдрост и сила, който издига човека над нивото на животното“. („Към членовете на Аря Самадж, Теософското Общество, Брама и Индра Самадж и други религиозни и прогресивни общества в Индия“.) 1 „Откровение“, II, 6. |
