|
Но ние знаем на каква степен на преобразяване и на какво пищно буренясване може да бъде подложено всяко голо изложение на факта, ако то е минало поне през половин дузина ръце. Освен това, всички тези заявления могат да бъдат обяснени и дори показани като истински в своята основа. Симон Влъхва е бил кабалист и мистик, който като много други реформатори се стремил да основе нова религия върху основните учения на Тайната Доктрина, все пак без да разгласява нейните тайни повече от необходимото. Защо тогава Симон – мистик, дълбоко проникнат от знанието на факта за серийните превъплътявания (ние можем да оставим настрана техния брой „сто“, вероятно преувеличение на неговите ученици) – да не може да говори за някого, когото е опознал психически, като за въплъщение на героиня с това име, ако въобще е казвал това? Нима не намираме в собствения си век мъже и жени, не някакви шарлатани, а интелигентни хора, заемащи високо положение в обществото, чиято вътрешна убеденост им казва: на една – че е била кралицата Клеопатра, на друг – че е бил Александър Велики, на трета – Жана Д’Арк и кой и какво ли не? Това е работа на вътрешната убеденост и е основано на по-голямо или по-малко познаване на окултизма и вярата в съвременната теория за превъплътяването. Последната се разминава с единната истинска доктрина на древността, както ще бъде показано, но няма правило без изключения. Що се отнася до това, че Влъхва е „един с Бога-Отец, с Бога-Син и с Бога-Светия Дух“, това отново е напълно допустимо, ако признаем, че мистикът и предвиждащият има правото да ползва алегоричен език; а в дадения случай това е напълно оправдано и от доктрината на вселенското единство, преподавана от езотеричната философия. Всеки окултист ще каже същото (за него) върху научна и логична основа, в пълно съответствие с учението, което той изповядва. Няма ведантист, който да не казва същото всекидневно: разбира се, той е Брахман, той е и Парабрахман, след като отхвърля индивидуалността на своя личен дух и признава Божествения Лъч, който обитава в неговото Висше Аз, само като отражение на Вселенския Дух. Това е ехо във всички времена и векове от първоначалната доктрина за Еманациите. Първата Еманация от Неизвестното е „Отеца“, втората – „Сина“ и всички и всичко произлиза от Единния, или този Божествен Дух, който е „непознаваем“. Оттук е и твърдението, че с нея (София, или Минерва, Божествената Мъдрост) той (Симон), когато все още е пребивавал в лоното на Отеца, самия явяващ се Отец (или първата колективна Еманация), е заченал Архангелите – „Сина“, които станали творците на този свят. Самите римски католици, притиснати до стената от неопровержимите доказателства на своите опоненти – учени филолози и символози, които превръщат в прах църковните догми и техните авторитети и посочват множествеността на Елохимите в Библията – днес признават, че Цаба или Архангелите, първото „творение“ на Бога, е трябвало да участват в сътворението на Вселената. Нима не бива да мислим, че: „Макар че „Бог сам е сътворил небесата и земята“... колкото и (Ангелите) да са били непричастни към първоначалното ех nihilo творение, те са могли да получат задачата да го завършат, продължат и поддържат?“,1 1 Op. cit, XX, 337. възкликва Дьо Мирвил в отговор на Ренан, Лакур, Мори и tutti quanti от Френския институт. С някои различия, именно това твърди Тайната Доктрина. В действителност не е имало нито една доктрина, проповядвана от многото реформатори на първия и следващите векове на нашата ера, която да не е основавала своите първоначални учения върху тази универсална космогония. Направете справка при Мошеим и ще видите, че му се налага да говори по повод многото „ереси“, които той описва. Евреинът Церинт учел, „че Творецът на този свят... държавният Бог на еврейския народ е бил Същество, произхождащо от Всевисшия Бог“; и още, че това Същество „...постепенно отпаднало от своята първоначална добродетел и първоначално достойнство“. Василид, Карпократ и Валентин, египетските гностици от второто столетие, са се придържали към същите идеи с известни изменения. Василид е проповядвал, че имало седем Еони (Войнства или Архангели), които излезли от субстанцията на Всевишния. Двама от тях, Силата и Мъдростта, породили небесната йерархия на първия клас и достойнство; тя еманирала втората; тя пък третата и т.н.; като при това всяка следваща еволюция по своята природа е била по-малко възвишена от предишната и всяка творила за себе си Небеса като обител; натурата на всяко от тези небеса съответно е намалявала по красота и чистота, колкото повече се е приближавала до земята. Така количеството на тези Обители стигнало до 365; и над всички тях управлявал Висшият Неизвестен, наречен Абраксас – това име по гръцкото изчисление дава числото 365, което в своето мистично и числово значение съдържа числото 355, или човешката величина.1 Това е била една от гностичните тайни, основаваща се на тайната за първоначалната еволюция, която завършила с „човека“. 1 Десет е съвършеното число на Всевишния Бог сред „проявените“ божества, тъй като числото 1 е символ на Вселенската Единица или мъжкия принцип в Природата, а числото 0 е женският символ, Хаосът, Дълбината, като по този начин двете образуват символа на Андрогинната природа, както и пълната величина на слънчевата година, която също така е величина на Йехова и Енох. При Питагор десет е било символ на Вселената, също така и на Enos, Сина на Светлината, или „Сина Човешки“, който се използва като символ на слънчевата година от 365 дни и чиито години, поради това, също се дават като 365. В египетската симвология Абраксас е бил Слънцето, „Владетелят на Небето“. Кръгът е символ на единния непроявяващ се принцип; плоскостта на тази фигура е вечната безкрайност, тя се пресича от диаметъра само по време на Манвантарите. 1 „I Kop.“, II, 6–8. |
