|
РАЗДЕЛ V НЯКОИ ПРИЧИНИ ЗА СЕКРЕТНОСТТА Фактът, че окултните науки са били скрити от целия свят, че посветените не са ги предали на човечеството, често е служил като предмет на оплаквания. Твърдяло се е, че стражите на тайното знание са били егоисти, задържайки за себе си „съкровищата“ на древната Мъдрост, че е решително престъпно да се крие такова знание – „ако то съществува въобще“ – пред хората на науката и т.н. Все пак трябва да съществуват твърде сериозни причини за това, тъй като от самата зора на Историята такова е било поведението на всеки йерофант и Учител. Питагор, първият Адепт и истински учен в дохристиянска Европа, е обвиняван, че публично учел, че Земята е неподвижна и звездите се въртят около нея, а на привилегированите си адепти обявявал своята вяра в движението на Земята като планета и в хелиоцентричната система. Но причините за такова скриване са много и от тях никога не са правени тайни. Главната причина беше изложена в „Разбулената Изида“. Сега можем да я повторим. „От деня, когато първият Наставник от „божествените Династии“ на първите раси е обучавал първия мистик на начините за контакт между този свят и световете на невидимия сонм, между сферата на материята и сферата на чистия дух, обучаваният стигнал до заключението, че предоставянето на тази тайнствена наука на тълпите, които волно или неволно ще я осквернят, е равносилно на това тя да бъде загубена. Злоупотребата с нея би могло да доведе човечеството до бързо унищожение; това би било равносилно да се разхвърлят сред група деца взривни вещества и да им се даде кибрит. Първият божествен Наставник посветил само няколко избрани и те пазели мълчание пред мнозинството. Те признавали своя „Бог“ и всеки Адепт чувствал това велико „Аз“ вътре в самия себе си. Атманът, Азът, могъщият Господ и Защитник – ако човек го е познал веднъж като „Аз съм“, – този „Ego Sum“, този „Асми“ проявявал своята пълна сила пред онзи, който е бил в състояние да чуе „все още тихия глас“. От дните на първобитния човек, описан от първия ведически поет, чак до нашия съвременен век, не е имало философ, достоен за това име, който да не е носил в тихото светилище на сърцето си тази величествена и тайнствена истина. Ако той е бил посветен, е научавал това като свещена наука, ако не, тогава подобно на Сократ – повтаряйки на себе си, а и на другите хора прекрасното наставление: „О, човече, познай самия себе си“ – му се е удавало да опознае своя Бог вътре в себе си. „Вие сте Богове“ ни казва Царят-Псалмопевец и ние виждаме как Исус напомнял на писарите, че този израз е бил адресиран и за другите смъртни хора, утвърждавайки за тях същата привилегия без никакво кощунство. И като вярно ехо, твърдейки, че всички ние сме „храмове на живия Бог“, Павел на друго място предпазливо е посочвал, че все пак то е само за „мъдрите“ и че да се говори за това е „противозаконно“.1 1 II, 317, 318. Много словесни изменения на оригиналните текстове на „Разбулената Изида“ бяха направени от Е. П. Б., когато привеждаше цитати оттам, и те са спазени навсякъде. Тук могат да се разкрият някои причини за това скриване. Фундаментален закон и отключване на практическата теургия в нейното основно прилагане към сериозното изучаване на космичните и сидералните, психическите и духовните тайни е било и все още е това, което гръцките неоплатоници са наричали „Теофания“. Общоприетото значение на думата е „общуване между Боговете (или Бога) и тези посветени смъртни, които духовно са способни да ползват такава връзка“. Но езотерично то означава повече. Тъй като това не е само присъствие на Бога, а действително, макар и временно въплътяване, така да се каже, сливане на личното Божество, Висшето A3 с човека – неговият представител или посредник на земята. По общия закон Висшият Бог, тази Свръхдуша на човешкото същество (Атма-Будхи), само осенява индивида в течение на неговия живот с цел наставление и откровение, или както римските католици – които погрешно наричат тази Свръхдуша „Ангел Хранител“ – биха казали: „тя стои отвън и наблюдава“. Но в случаите на теофанично тайнство тя сама се въплътява в теурга с цел откровение. Когато въпросното въплътяване е временно, в течение на онези тайнствени трансове или „екстази“, които Плотин определя като: „Освобождаване на ума от неговото крайно съзнание, когато той става единен и отъждествен с Безкрайното“, това възвишено състояние е много кратковременно. Човешката душа, бидейки дете или еманация на своя Бог, „Отеца и Сина“, става единна, „божественият източник се влива, подобно на поток, в своето човешко русло“.1 Обаче в някои случаи това тайнство добива завършеност; Словото фактически става Плът, индивидът става божествен в пълния смисъл на думата, тъй като личният му Бог е направил от него постоянно пожизнено местопребиваване, „храм Божи“, както казва Павел. 1 Прокъл твърди, че през своя мистичен живот шест пъти е изпитвал това възвишено състояние. Порфирий твърди, че Аполоний Гиански четири пъти е бил съединен със своето божество – това съобщение ние смятаме за погрешно, тъй като Аполоний е бил Нирманакая (божествено въплътяване, а не Аватар) – а той (Порфирий) само един път, когато е бил на повече от шейсет години. Теофанията (или действителното явяване на Бога пред човека), теопатията (или „асимилация на божествената природа“) и теопнейстията (вдъхновението, или по-точно тайнствената способност да се чуват устните наставления на Бога) никога не са били правилно разбрани. Това, което се подразбира тук под думата личен Бог на Човека, не е, разбира се, само неговият седми Принцип, тъй като per se и всъщност това е просто лъч от безкрайния Океан на Светлината. В съчетание с нашата Божествена Душа, Будхи, не бива да го наречем Диада, както би могло в друг случай, тъй като, макар и образувала се от Атма и Будхи (двата висши Принципа), първата не е същност, а еманация на Абсолюта, в действителност неразделна с него. Личният Бог не е Монадата, а неин прототип, който поради липсата на по-добър термин ние наричаме проявена Каранатма2 (Душа на Причинността), един от „седемте“ и главни резервоари на човешки Монади или Ero. Последните се формират постепенно и се усилват в течение на своя цикъл от въплътявания по пътя на постоянно прибавяне на индивидуалност от личностите, в които се въплътява този андрогинен, полудуховен, полуземен принцип, вземащ участие както в небесното, така и в земното, наричан от ведантистите Джива и Виджнанамая Коша, а от окултистите Манас (ум) – този, казано накратко, който, частично съединявайки се с Монадата, се въплътява във всяко ново раждане. В пълно единство със своя (седми) Принцип, чистия Дух, той е божественото Висше Аз, което знае всеки изучаващ Теософия. След всяко ново въплътяване Будхи-Манас всмуква в себе си, така да се каже, аромата на цветето, наричано личност, чиито чисто земни остатъци, нейните отпадъци, се предоставят на постепенно изчезване, като сенки. Вследствие на своята извънредно трансцедентална метафизичност, тази част на доктрината е най-трудна. 2 Карана Шарира е тялото на „причинността“, понякога го наричат „личен Бог“. В определен смисъл това е така. |
