|
Очевидно е, че с изключение на Павел и Климент Александрийски, които са били посветени в Мистериите, нито един от отците не е знаел много от тези истини. В по-голямата си част те са били необразовани, невежи хора; и ако такива като Августин и Лактантий, или Беда Достопочитаемия и други, до времето на Галилей1 са останали неосведомени за най-съществените истини, преподавани в езическите храмове – например, че земята е кръгла, да не говорим за хелиоцентричната система – колко голямо трябва да е било невежеството на останалите! При ранните християни учеността и грехът са били синоними. Оттук са възникнали и обвиненията за връзки с Дявола, щедро отправяни към езическите философи. 1 В своята „Pneumatologie“, в том IV, стр. 105–112, маркиз Дьо Мирвил приписва познанието за хелиоцентричната система преди Галилей на папа Урбан VIII. Авторът отива и по-далече. Той се опитва да покаже този знаменит папа не като преследвач на Галилей, а като преследван от него и като добавка – дори оклеветен от флорентинския астроном. Ако това е така, толкова по-зле за латинската църква, тъй като нейните папи, знаейки за този твърде важен факт, са го пазели в мълчание, укривайки или Иешуа, или собствената си непогрешимост. Напълно е разбираемо, че ако действително Библията беше толкова възвисена над всички останали системи и нейният така наречен монотеизъм е зависел от запазването на мълчание, нищо друго не е оставало, освен да се премълчава символизмът Ј, позволявайки по този начин всичките Ј груби грешки да се приписват на нейния Бог. Но истината трябва да се изтъкне. Окултистите, които автори като Дьо Мирвил наричат „последователи на проклетия Каин“, сега са в състояние да преобърнат нещата. Това, което е било известно досега само на древните и съвременни кабалисти на Европа и Азия, днес е публикувано и доказано като математически правилно. Авторът на книгата „Ключ към еврейско-египетската Тайна или Източник на Мерките“ е доказал за всеобщо удовлетворение, да се надяваме, че двете велики Божии имена Йехова и Елохим в едно от значенията на своите числови величини са били в съотношение като величините на диаметъра и съответната окръжност: с други думи, че те са числови указатели на геометрични съотношения и накрая, че Йехова е Каин и обратното. Това мнение, казва авторът: „Помага също така да се снеме петното на позора от името на Каин, като нещо изфабрикувано, за да се унищожи неговата роля, тъй като, дори без тези доказателства, според самия текст той (Каин) е бил Йехова. Затова богословските школи би трябвало по-добре да се замислят, как да се поправи положението, ако е възможно, и да върнат доброто име и славата на Бога, на когото те се покланят.“1 1 Ор. cit., App. VII. стр. 296. Пишещата тези редове чувства удовлетворение, като открива, че този факт сега е математически демонстриран. Когато в „Разбулената Изида“ беше казано, че Йехова и Сатурн са били същото, което са Адам Кадмон, Каин, Адам и Ева, Авел, Сет и т.н., че всички те са обратими символи в Тайната Доктрина (вж. том II), че те, казано накратко, са означавали съкровени числа и са имали повече от едно значение в Библията, както и в другите доктрини – тогава твърденията на авторката останаха незабелязани. „Изида“ не успя да се появи в научна форма и предлагайки твърде много, всъщност даде много малко, за да задоволи изследователя. Но сега, ако математиката и геометрията, освен свидетелствата на Библията и „Кабала“, струват нещо, публиката трябва да се чувства удовлетворена. Невъзможно е да се намерят по-пълни и научно обосновани доказателства, че Каин е превръщане на един Елохим (Сефира Бина) в Jah-Veh (или Бога-Ева) андрогина и че Сет е мъжкият Йехова, отколкото в обединените открития на Сейфарт, Найт и т.н. и накрая в най-ерудирания труд на м-р Ралстьн Скинер. По-нататъшните отношения на тези олицетворения на първите човешки раси в тяхното постоянно развитие ще бъдат изложени в текста. Написаното горе не е първото предупреждение, което са получавали „богословските школи“, които обаче несъмнено са знаели за това от самото начало, както са знаели Климент Александрийски и други. Но дори и да е така, ползата за тях е още по-малка, тъй като признанието би им донесло повече, отколкото просто светостта и достойнството на установената вяра. Но може също така да се зададе въпросът: защо азиатските религии – които нямат нищо скрито от подобен род и които напълно открито провъзгласяват езотеризма – следват същия курс? Ето просто защо: докато днешното без съмнение принудително мълчание на църквата по този въпрос има отношение само към външната или теоретичната форма на Библията – разбулването на чиито тайни не би донесло никаква практическа вреда, ако бъдат обяснени от самото начало – с Източния езотеризъм и символизъм нещата стоят по друг начин. Величествената централна фигура на Евангелията би останала дотолкова незасегната от символизма на „Стария Завет“ при неговото разкриване, както би останала и фигурата на основателя на буддизма, ако бъде показана алегоричността на браминските текстове на „Пураните“, написани преди неговото раждане. Освен това, Исус от Назарет би спечелил повече, отколкото би загубил, ако бъде показан като обикновен смъртен и бъде предоставен за преценка от хората по неговите собствени изказвания и заслуги, вместо да бъде присвоен от християнството в качеството му на Бог, много от чиито изказвания и деяния сега са толкова открити за критика. От друга страна символите и алегоричните изказвания, с които са завоалирани величествените истини на Природата във „Ведите“, „Брахманите“, „Упанишадите“ и специално в ламаистката „Чагпа Тхогмед“ и в други трудове, са от съвсем различен вид и много по-сложни по своето тайно значение. Докато почти всички библейски глифове са построени на триединната основа, глифовете на източните книги са разработени на принципа на седмичността. Те са толкова тясно свързани с тайните на физиката и физиологията, колкото и с психизма и трансцеденталната природа на космическите елементи и теогонията; разгадани, те биха се оказали повече от вредоносни за непосветените; предадени в ръцете на днешните поколения – при тяхното сегашно състояние на физическо и интелектуално развитие, при отсъствие на духовност и дори на практическа нравственост, те биха станали абсолютно разрушителни. Въпреки това съкровените учения на светилищата не са оставали без свидетели; обезсмъртили са ги по различни начини. Те са се изсипали над света в стотици томове, пълни със странната, сложна фразеология на алхимиците; подобно на необуздани водопади от окултни и мистични учения, те избухвали изпод перата на поети и бардове. Само гениите са притежавали определени привилегии в онези тъмни векове, когато нито един мечтател не е можел да поднесе на света дори измислици, без да приспособи своето небе и своята земя към библейските текстове. В онези векове на ментална слепота, когато страхът пред „Светата Инквизиция“ е хвърлял плътен покров върху всяка космична и психическа истина, само на гения било позволявано да разкрие безпрепятствено някои от най-великите истини на Посвещението. Откъде Ариосто в „Неистовия Роланд“ е получил представата за онази Лунна долина, където след нашата смърт можем да намерим идеите и изображенията на всичко съществуващо на земята? По какъв начин във въображението на Данте са се появили многото описания, дадени в „Ад“ – новият Апокалипсис на Йоан, истинското окултно откровение в стихове – на неговото посещение и общуване с душите на седемте сфери? В поезията и в сатирата са приветствали всяка окултна истина – нито една от тях не е била смятана за сериозна. Граф Дьо Габалис е по-известен и е почитан повече, отколкото Порфирий и Ямблих. Тайнствената Атлантида на Платон е обявена за измислица, докато Ноевият потоп и до днес е в умовете на някои археолози, които се подиграват на прототипния свят на „Зодиака“ на Марсел Палинрен и ще се възмутят като от лично оскърбление, ако им бъде предложено да обсъдят четирите свята на Меркурий Трисмегист – Прототипния, Духовния, Астралния и Елементарния, с трите други зад откритата сцена. Очевидно цивилизованото общество все още само наполовина е съзряло за откровение. Следователно посветените няма да издадат всичко съкровено, докато мнозинството от човечеството не промени сегашната си натура и не бъде по-добре подготвено за приемане на истината. Прав, решително прав е бил Климент Александрийски, когато е казал: „Нужно е да се облича в тайна изказваната мъдрост“, която преподават „Синовете на Бога“. Тази Мъдрост, както ще се види, се отнася до всички първобитни истини, предадени на първите раси от „От разума родените“, от Самите „Строители“ на Вселената. „Във всяка древна страна, която претендира за цивилизация, е съществувала Езотеричната Доктрина, известна система, която обозначавали с думата МЪДРОСТ,1 а тези, които посвещавали живота си на нейното запазване и продължение, наричали мъдреци или мъдри хора... Пшпагор наричал тази система ?????????????????, Гнозис или Знание за нещата, такива каквито са. Под благородното обозначение МЪДРОСТ учителите от древността, мъдреците на Индия, маговете на Персия и Вавилон, предвиждащите и пророците на Израил, йерофантите на Египет и Арабия и философите на Гърция и Запада са включвали всяко знание, което по неговата същност те смятали за божествено, класифицирайки известна част от него като Езотерично, а остатъка като външно. Равините наричали външната и светската серия „Маркава“, като представляваща тялото или носителя, който съдържа висшето знание.“2 1 Писанията, запазили се в древни времена, често са олицетворявали Мъдростта като еманация и като сътрудник на Твореца. Така ние имаме индуския Будха, вавилонския Небо, Тот на Мемфис, Хермес на Гърция; също така и женските божества, Пейто, Метис, Атина и гностичната сила Ашамот, или София. Самаритянското „Петокнижие“ дало на „Книгата Битие“ наименованието Акамоут, или Мъдрост, и двата остатъка от старите трактати „Мъдростта на Соломон“ и „Мъдростта на Исус“ имат отношение към същото. „Книгата Машалим“ – „Беседи“ или „Пословици“ на Соломон – също така персонифицира Мъдростта като ? и Твореца. В тайната мъдрост на Изтока този помощник се проявява като колективен, в първите еманации на първобитната светлина, в седемте Дхиан-Когани, които, както се оказало, са тъждествени на „Седемте Духа на Присъствието“ на римските католици. 1 „New Platonism and Alchemy“, стр. 6. По-нататък ние ще говорим за закона на мълчанието, който се възлага на източните чела. |
