ПРИ­РО­ДА

Пър­ви­ят прин­цип

В при­ро­да­та има ед­но сър­це, в Слън­це­то има един ум, във Все­ле­на­та има ед­на ду­ша и във вечност­та има един дух. Над всичко то­ва е един Бог, Кой­то е нез­на­ен. Той чрез тях се про­я­вя­ва.

Ре­ли­ги­оз­ни­те хо­ра вяр­ват в Бо­га, в ду­хо­ве, в ан­ге­ли, в ръ­ко­во­ди­те­ли, но съ­щес­т­ву­ва един прин­цип: пър­ва­та връз­ка, с ко­я­то тряб­ва да бъ­де­те свър­за­ни, е сър­це­то на при­ро­да­та. Ва­ше­то сър­це, човеш­ко­то сър­це, пул­си­ра приб­ли­зи­тел­но спо­ред пул­са на при­ро­да­та. От­ме­ре­ни са тия дви­же­ния.
Сър­це­то на при­ро­да­та дър­жи жи­во­та. Скъ­са­те ли та­зи връз­ка на при­ро­да­та, вед­на­га смърт­та ще пос­лед­ва.

Рас­те­ния, жи­вот­ни, об­ла­ци – всичко е за нас. Ние сме ге­ро­и­те. Хо­ра­та са ге­ро­и­те. За тях са всички­те жи­­вот­ни в све­та, рас­те­ни­я­та, во­ди­те, об­ла­ци­те и Слън­це­то, и звез­­­ди­те, всичко за нас Бог съз­да­де. Ние сме ге­рои на Зе­мя­та. Слън­­­це­то из­г­ря­ва за нас.

Туй, ко­е­то вие виж­­­да­те на Зе­мя­та, то­ва не е ни­що дру­го, ос­вен човек, раз­ло­жен на сво­и­те час­ти. Рас­те­ни­я­та, во­да­та, мо­ре­та­та, всички тия жи­вот­ни, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват, то­ва пред­ста­вя чове­кът, раз­ло­­жен на сво­и­те час­ти. И човек но­си она­зи пред­с­та­ва за то­зи го­ле­мия човек, гра­мад­ния човек. Но са­мо по­е­тичес­ки. „Ще бъ­дем ед­но ста­до и един пас­тир.“ Та­ка каз­ва Пи­са­­ни­е­то.

Ня­кой път хо­ра­та каз­ват: „Да жи­ве­ем в при­ро­да­та!“ Как раз­би­ра­те вие при­ро­да­та? При­ро­да­та, то­ва е ед­но учреж­де­ние от без­б­рой съ­щес­т­ва, съб­ра­ни на ед­но мяс­то по из­вес­т­ни за­ко­ни. Под ду­ма­та „при­ро­да“ раз­би­рам съ­щес­т­ва, ко­и­то са вече дош­ли до из­вес­т­но по­ло­же­ние да раз­би­рат те­зи за­ко­ни и са взе­ли в ръ­це­те си да нап­рав­ля­ват дру­ги­те, ко­и­то не зна­ят. Те­зи, ко­и­то учат пос­лед­ни­те как тряб­ва да жи­ве­ят, на­ричаме „при­ро­да“. Учат ги да ра­бо­тят. „Ра­ди“, значи ра­ту­ва човек, ра­бо­ти.

Дъл­бо­ка­та фи­ло­со­фия се­ди в то­ва, ко­е­то при­ро­да­та е из­ра­бо­ти­ла. В ед­но цве­те има по-го­ля­мо съ­дър­жа­ние, от­кол­ко­то в научни­те трак­та­ти на Пи­та­гор, или в чис­тия ра­зум на Кант, или в пра­ви­ла­та на Хер­мес Трис­ме­гист, пи­са­ни на злат­на плоча.

Един човек, кой­то не се въз­хи­ща­ва от то­ва, ко­е­то при­ро­да­та е нап­ра­ви­ла, той не мо­же да се въз­хи­ща­ва от човеш­ко­то из­кус­т­во.

Пчела­та е съб­ра­ла мед от хи­ля­ди цве­тя. Тя не е нап­ра­ви­ла ме­да, цве­тя­та нап­ра­ви­ха ме­да; но има не­що в при­ро­да­та, по-да­лече от цве­тя­та. Ме­дът съ­щес­т­ву­­ва­ше из­вън цве­тя­та. Слад­ко­то в при­ро­да­та не го съз­да­до­ха цве­­тя­та. Те го взе­ха от при­ро­да­та.

Аз мо­га да съз­дам ус­ло­вия на ед­на ябъл­ка или на ед­на кру­ша да из­рас­нат, но ни най-мал­ко не мо­га да вло­жа в тях им­пул­са за рас­те­не. За да из­рас­не ябъл­ка­та, в ус­лу­га са Ј дош­ли свет­ли­на­та, топ­ли­на­та, вла­га­та и почва­та. От дру­га стра­на, и аз мо­га да Ј съз­дам ня­кои бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия, но по ни­кой начин не мо­га да вло­жа в нея он­зи им­пулс за рас­те­не, кой­то Ј е да­ден от са­ма­та при­ро­да, от Бо­га. Кой­то мис­ли по друг начин, той е на пог­ре­шен път.

Ис­тин­с­ки­ят жи­вот за­ви­си от оне­зи без­с­мър­т­ни треп­те­ния в при­ро­да­та. Значи има в при­ро­да­та смър­т­ни и без­с­мър­т­ни треп­те­ния. В при­ро­да­та има смър­т­ни треп­те­ния на свет­ли­на­та, но има и без­с­мър­т­ни треп­те­ния на свет­ли­на­та. Съ­що та­ка има смър­т­ни треп­те­ния на топ­ли­на­та, но има и без­с­мър­т­ни треп­те­ния на топ­ли­на­та. Мис­ле­те то­га­ва вър­ху без­с­мър­т­на­та свет­ли­на и топ­ли­на, ко­и­то но­сят жи­вот в се­бе си. Ако човек мо­же да пос­та­ви тя­ло­то си, как­то и мо­зъ­ка си на въз­дейс­т­ви­е­то на без­с­мър­т­на­та слънчева свет­ли­на и топ­ли­на, той ще мо­же да въз­п­ри­е­ма та­ки­ва зву­ко­ве от Слън­це­то, как­ви­то ни­ко­га не е чувал.

И в при­ро­да­та има му­зи­ка, но не в та­зи при­ро­да, ко­я­то ние виж­да­ме. Тряб­ва да има­те осо­бе­ни се­ти­ва, осо­бе­но чув­с­т­во, мал­ко да бъ­де­те до­сет­ли­ви, за да схва­не­те та­зи му­зи­ка. И то при осо­бе­ни случаи; не вся­ко­га пее при­ро­да­та, не вся­ко­га сви­ри, не вся­ко­га го­во­ри, и тя мълчи, по­ня­ко­га има гроб­но мълчание и в туй мълчание се раз­би­ра един ве­лик вът­ре­шен сми­съл, един сми­съл, кой­то се за­раж­да в ней­ни­те нед­ра – за­туй тя мълчи, до­ка­то та­зи ми­съл взе­ме сво­я­та фор­ма и се из­ра­зи в то­зи ве­лик Бо­жес­т­вен за­кон.

Му­зи­ка­та е ед­но вът­реш­но със­то­я­ние, раз­би­ра­тел­с­т­во с ония, ко­и­то нап­рав­ля­ват све­та. Ня­ма съ­щес­т­во на Зе­мя­та, ко­е­то да не раз­би­ра му­зи­ка­та. Да­же ко­га­то цъф­тят дър­ве­та­та, то е по за­ко­на на му­зи­ка­та, ко­га­то ре­ки­те те­кат, то е по за­ко­на на му­зи­ка­та, ко­га­то вя­тъ­рът ду­ха, то е по за­ко­на на му­зи­ка­та, ко­га­то Слън­це­то из­г­ря­ва и за­ляз­ва, му­зи­ка има, ко­га­то сил­но се сме­нят течени­я­та на об­ла­ци­те, му­зи­ка има. Нав­ся­къ­де има му­зи­ка. Ние жи­ве­ем в един му­зи­ка­лен свят.

Пър­ви­те му­зи­кан­ти в све­та са рас­те­ни­я­та. Те сви­рят на флей­та. Жи­вот­ни­те пък сви­рят на ци­гул­ка. Те са ци­гу­ла­ри. Ако човек не раз­би­ра жи­во­та на рас­те­ни­я­та и жи­вот­ни­те, той не мо­же да сви­ри. Кой­то ис­ка да се за­поз­нае с му­зи­ка­та, той тряб­ва да изучава жи­во­та на рас­те­ни­я­та и на жи­вот­ни­те. Раз­бе­ре ли човек жи­во­та на жи­вот­ни­те и рас­те­ни­я­та, щом за­почне да сви­ри, тех­ни­те еле­мен­ти ще вля­зат в не­го и след то­ва и Ду­хът ще вле­зе в не­го, ка­то тъл­ку­ва­тел на то­но­ве­те.

За пос­ти­же­ни­е­то на ху­ба­ви­те ра­бо­ти се изис­к­ва дъ­лъг пе­ри­од. Един пе­вец мно­го го­ди­ни тряб­ва да е шко­лу­вал при пти­ци­те, при сла­ве­и­те, при ка­нарчета­та и от­там ка­то сле­зе при мле­ко­пи­та­е­щи­те, ще учи ба­са.

Ако слу­хът ви е раз­вит и вле­зе­те в ед­на го­ра, вие ще чуете раз­но­об­раз­ни­те то­но­ве на дър­ве­та­та там, от ко­и­то мо­же да се об­ра­зу­ва ця­ла ме­ло­дия. Ко­га­то ние схва­ща­ме то­но­ве­те на дър­ве­та­та ка­то шум, ка­то шу­мо­ле­не, то­ва по­каз­ва, че слу­хът ни не е доб­ре раз­вит, не мо­же да схва­ща то­но­ве­те. Пи­там: как­во би би­ло ва­ше­то по­ло­же­ние, ако бих­те чува­ли, че и ка­мъ­ни­те пе­ят, и дър­ве­та­та пе­ят, и из­во­ри­те пе­ят, и вя­тъ­рът пее, и свет­ли­на­та, ко­я­то иде от Слън­це­то, пее? Пе­е­не има нав­ся­къ­де, но ние виж­да­ме са­мо вън­ш­на­та фор­ма на цве­то­ве­те, нап­ри­мер на чер­ве­ния цвят и не мо­жем да схва­нем то­на, кой­то из­ли­за от то­зи цвят. То­ва е ед­на ра­зум­на му­зи­ка, до ко­я­то съв­ре­мен­ни­те хо­ра не са дош­ли.

Има ед­на му­зи­ка вън от фи­зичес­кия свят. Ко­га­то един ци­гу­лар вле­зе в та­зи му­зи­ка, ти не мис­лиш да­ли пра­во сви­ри, или не, но каз­ваш: „Сви­ри чове­кът!“ Ка­то сви­ри, да ос­та­не у вас ед­на ос­нов­на ми­съл, ед­но ху­ба­во, при­ят­но чув­с­т­во, да се вдъх­но­ви­те та­ка, че да обик­не­те всичко. Та­ка­ва му­зи­ка има в из­г­ре­ва на Слън­це­то, та­ка­ва му­зи­ка има в звез­ди­те, та­ка­ва му­зи­ка има в цъф­те­жа на рас­те­ни­я­та. Про­лет­но вре­ме, ко­га­то рас­тат рас­те­ни­я­та, мо­же да чуете то­зи пу­кот. Ня­кой ще ка­же: „Как­во ако си ту­ря ухо­то и чуя?“ Ка­то чуеш то­ва, в те­бе ще се за­ро­ди ед­но ви­со­ко бла­го­го­ве­ние. Ще чуеш не­що, ко­е­то с човеш­ки език ни­ко­га не мо­же да ти го ка­жат, и ти ни­ко­му ня­ма да го ка­жеш. Има не­що в при­ро­да­та, ко­е­то и учени­те хо­ра не са слу­ша­ли. Има един ше­пот в ка­на­ри­те, в пла­ни­ни­те. Лят­но вре­ме мо­же да оти­де­те да пос­лу­ша­те то­зи ше­пот. И ка­на­ри­те имат един го­вор. Кой­то го е слу­шал, каз­ва: „Не са ка­мъ­ни­те, ка­то че жи­ви съ­щес­т­ва из­ли­зат от­ня­къ­де“. Об­що е то­ва, и то е най-съ­щес­т­ве­но­то. Всичко е жи­во. В при­ро­да­та всичко е жи­во за жи­ви­те, всичко е мър­т­во за мър­т­ви­те. Кол­ко­то по­вече ти се ожи­вя­ваш, всичко ожи­вя­ва.

Ня­кой път мо­же да има­те пов­ди­га­не на ду­ха. То­ва се случ­ва, ко­га­то се съ­буж­да вис­ше­то, кос­мичес­ко­то съз­на­ние. И то­газ се раз­к­ри­ва ця­ла­та при­ро­да пред чове­ка. И то­ва трае ден, два, ме­сец, го­ди­на и след то­ва пак се зат­во­ри, обаче ти вече ще имаш ед­на яс­на пред­с­та­ва за ця­ла­та при­ро­да и ще зна­еш ка­къв жи­вот съ­щес­т­ву­ва. По-ра­но ти не си по­до­зи­рал, че всичко жи­вее. А при съ­буж­да­не на кос­мичес­­­ко­то съз­на­ние ще за­бе­ле­жиш, че рас­те­ни­я­та са жи­ви и че жи­­вот из­ли­за от тях, и ще чуваш как рас­те­ни­я­та рас­тат, и ще раз­­­би­раш тех­ния глас. И ка­то за­шу­мо­лят ре­ки­те, ще раз­­­би­раш тех­ния език.
Та, изучавай­те Бо­жес­т­ве­но­то. И ако не изучава­те Бо­­жест­­­ве­­но­то в се­бе си, ще дой­де­те до ед­но вът­реш­но про­ти­во­­речие.

Пи­са­ни­е­то каз­ва: „Да ръ­коп­ляс­ка во­да­та с ръ­це­те си“. Во­да­та ръ­це ня­ма, как ще ръ­коп­ляс­ка? Щом ми­на пок­рай из­во­ра, ня­ма из­во­рът да из­п­ляс­ка, аз ръ­коп­ляс­кам. Те не мо­гат да ръ­коп­ляс­кат и за тях аз ръ­коп­ляс­кам. Ка­то ми­не­те пок­рай ня­коя ре­ка, ръ­коп­ляс­кай­те, ка­же­те: „Да жи­ве­ят ре­ки­те!“ Ка­то ми­не­те пок­рай ня­коя ка­на­ра, ка­же­те: „Да жи­ве­ят ка­на­ри­те!“ Ръ­коп­ляс­кай­те! Вие ми­на­ва­те и каз­ва­те: „Тия не­ве­жи­те ка­на­ри, тия не­ве­жи­те ре­ки“. Но тия не­ве­жи­те ре­ки съз­да­ват пло­до­ве­те, хра­на­та, от ко­я­то ние пос­то­ян­но взе­ма­ме. Тия не­ве­жи­те ка­на­ри съз­да­до­ха на­ши­те къ­щи, в ко­и­то ние жи­ве­ем. Те съз­да­до­ха гра­ди­ни­те на Зе­мя­та.

Бог пос­то­ян­но чрез свет­ли­на­та се вли­ва в нас. Бог чрез въз­ду­ха пос­то­ян­но се вли­ва в нас. Чрез хра­на­та, чрез все­ки човек, чрез вся­ко рас­те­ние, чрез вся­ко ка­мъче, чрез вся­ка дъж­дов­на кап­ка. Ед­на кап­ка ка­то пад­не, Бо­жи­е­то при­със­т­вие се вли­ва в те­бе. Ние сме за­о­би­ко­ле­ни от без­б­рой сви­де­те­ли, ко­и­то ра­бо­тят за на­ше­то по­ди­га­не.
Мо­же да нап­ра­ви­те опит. Да си съ­бу­е­те кра­ка­та меж­ду ци­ган­с­ко­то тръ­не, 100 де­ка­ра да го пре­ми­не­те, как­то оне­зи, ко­и­то иг­ра­ят на огън. Всички тия ци­ган­с­ки тръ­не ще ста­нат на ро­зи. Ня­ма да има бо­де­не, но уха­ние. Ще ви­ди­те, че ци­ган­с­ки­те тръ­не ще се пре­вър­нат на ро­зи. За оне­зи, ко­и­то лю­бят, са ро­зи, а за оне­зи, ко­и­то не лю­бят, са ци­ган­с­ки тръ­не. Ако све­тът е лош, ня­ма­ме Лю­бов.

На­у­че­­те се ед­­­но не­­що: вси­ч­ки­ про­­це­­си в при­­ро­­да­­та са ра­­зум­­­ни – и до­б­­­ри, и ло­­ши. Ло­­ши са, ко­­га­­то ние не раз­­­би­­ра­­ме не­­ща­­та. Ня­­ма не­­що, ко­­е­­то в при­­ро­­да­­та да е из­­­ли­ш­­­но. Ня­­ма зло в при­­ро­­да­­та в то­­зи сми­­съл. Зло има за оне­­зи, ко­­и­­то не раз­­­би­­рат за­­ко­­на. За оне­­зи, ко­­и­­то раз­­­би­­рат за­­ко­­на, ня­­ма зло. За тях зло­­то се пре­в­­­ръ­­ща в до­б­­­ро.

Учение

Тряб­­­ва да се учим от при­­ро­­да­­та, за­­що­­то в раз­­­лич­ни­­те фор­­­ми, ко­­и­­то тя е съз­­­да­­ла, ле­­жи ос­­­нов­­­на, ве­­ли­­ка ми­­съл, ко­­я­­то про­­ме­­ня със­­­то­­я­­ни­­е­­то на на­­шия ум, сър­­­це и во­­ля.

Се­га вие има­те же­ла­ние, но ня­кой път ви е срам. Вие по­ня­­кой път се­ди­те и каз­ва­те: „Та­зи ра­бо­та е мно­го мал­ка“. Вие ня­ма­те сми­ре­ние. Аз съм се спи­рал да изучавам жи­во­та на мрав­ки­те, спи­рал съм се да изучавам жи­во­та на пчели­те, спи­­рал съм се да изучавам жи­во­та на рас­те­ни­я­та, на тре­ви­те, на цве­тя­та, нав­ся­къ­де съм се спи­рал.

Всичко, ко­е­то Бог е съз­дал, има ве­ли­ко пред­наз­начение. Ця­ла­та при­ро­да пред­с­та­вя сбор от съ­щес­т­ва, ко­и­то са жи­ве­ли в съг­ла­сие с Бо­жи­и­те за­ко­ни. Днес те се про­я­вя­ват в раз­лични фор­ми и раз­да­ват от изо­би­ли­е­то, в ко­е­то жи­ве­ят, на всички нуж­да­е­щи се. Кой как­во­то ня­ма, да го тър­си в при­ро­да­та. Вслуш­вай­те се в гла­са, в ези­ка на цве­тя­та, на тре­ви­те, на дър­ве­те­та, на пти­ци­те и на жи­вот­ни­те. Вслуш­вай­те се най-пос­ле и във вът­реш­ния глас на Ду­ха, кой­то ви ръ­ко­во­ди към кра­си­во­то и ве­ли­ко­то, към всичко оно­ва, ко­е­то Бог е съз­дал.