|
 Роден е на 11 юли 1864 г. в с. Николоевка, Варненско, в семейството на свещеник Константин Дъновски, който първи в своя край – и като учител, и като свещенослужител – използва родния език. След гимназията във Варна учи в американския евангелистки колеж в Свищов, през 1887–1888 г. учителства в с. Хотанца, Русенско, след което заминава за САЩ и учи на свои разноски. През 1892 г. завършва методистката семинарията в Ню Джърси, през следващата година посещава теологическия факултет на университета в Бостън, а през 1894 – 1895 г. занятията в медицинския факултет.
През 1895 г. се завръща в България и живее във Варна. Отказва предложението да служи в методистката църква и разгръща широка просветителска дейност: издава книгата „Науката и възпитанието”, участва в създаването на читалище „П.Р.Славейков” и е негов библиотекар, съучредител е на „Общество за повдигане религиозния дух на българския народ”, написва книгата „Хио – Ели – Мели – Месаил”, която публикува през 1897 година. През същата година, на 33-годишна възраст, Дънов поставя началото на движението „Бяло братство”, което през следващите десетилетия ще се превърне в една от най-жизнеспособните окултни школи в историята на християнството и на всички духовните общества и едновременно с това – в мощен фактор в българския национален живот. От 1901 до 1912 г. Учителя пътува по цяла България като изнася сказки, осъществява широки контакти, провежда френологически изследвания (оставил е над 5 000 индивидуални карти с данни), изучава българската типология като определя мястото на страната в общия космически организъм. Около 1905 г. се установява в София, на ул. „Опълченска” 66. Там и на различни места в града изнася беседи първо в неделни, а после и в други дни от седмицата. От 1914 г. всички беседи, а и голяма част от разговорите, се стенографират. По време на Първата световна война е интерниран във Варна с обвинението, че с беседите си „разколебава бойния дух” на българите. Отношенията на официалните институции към Дънов е враждебно: през 1922 г. е отлъчен от православната църква, съборите в София и в страната са провокирани и разтурвани от полицията и войската, над десет пъти е викан, задържан и разпитван в Обществената безопасност. През 1922 г. основава Школа на всемирното Бяло братство, през 1927 създава Изгрева, който се превръща в алтернативен център на светската и духовната власт. Движението около Учителя обединява над 30 000 души, като неговите симпатизанти и поддръжници са още по-многобройни и обхващат всички слоеве на българското общество. На 27 декември Петър Дънов напуска физическия свят. Тялото му е положено в градинкатата на Изгрева, някогашното лозе на братството. Още в първите години на своята дейност Учителя декларира ясно личната си позиция и целите на организираното от него движение: християнско по съдържание, окултно по характер, израз на непрекъснато проявяващото се Откровение на Божествения Дух. Това означава несъздаване на секта, на богоутвърден гуру, на специфични правила и ритуали, на вътрешна йерархия, характерни за източните и западните затворени общества и ложи, а на широко движение, без расови и съсловни ограничения, обединено около Учителя като проявление на Христовия Дух и на Неговото Слово. По този начин Дънов приобщава българите към най-високото проявление на Божественото битие, към свръхсъзнанието. Произнесените от 1905 до декември 1944 г. повече от 7 500 беседи, както и множество сказки и лекции по цяла България, са израз на стаения български глас, на премълчаното, несподеленото със света. Вярно е, че след Освобождението и в периода между двете войни българите проговориха и прописаха, но в този хор се чуват гласове от различни времена, на различни общности и прослойки. Словото на Дънов е като пълноводен, непрекъснато бликащ поток, който обхваща цялата българска общност от всички времена и във всички светове – то е гласът на българската душа.
|
