Част пър­ва


Ири­со­ва ди­аг­нос­ти­ка
(Ири­до­ло­гия)

Гла­ва I

Крат­ка ис­то­рия на ири­со­ва­та ди­аг­нос­ти­ка
Оч­на­та ди­аг­но­за се със­тои в оп­ре­де­ля­не здра­вос­лов­но­то със­то­я­ние на да­ден чо­век или жи­вот­но чрез ири­са (фиг. 1). Тя не е плод на ня­как­ва фан­та­зия на бо­лен ум, как­то ня­кои пог­реш­но мис­лят, а ре­зул­тат на дъл­го­го­диш­ни наб­лю­де­ния и се­ри­оз­ни на­уч­ни про­уч­ва­ния.
Пър­ви­те све­де­ния за та­зи „но­ва“ на­у­ка на­ми­ра­ме в ед­но древ­но еги­пет­с­ко пре­да­ние. В не­го се каз­ва, че мла­ди­ят еги­пет­с­ки фа­ра­он Ту­тан­ка­мон (фа­ра­он от XVIII ди­нас­тия), имал за свой прид­во­рен ле­кар про­чу­тия по оно­ва вре­ме жрец Ел Акс. На то­зи имен­но ве­лик за оно­ва вре­ме учен и ле­кар се при­пис­ва сла­ва­та за от­к­ри­ва­не­то на та­зи ди­аг­нос­ти­ка.
След ка­то то­га­ваш­ни­те жре­ци я по­пу­ля­ри­зи­ра­ли в Еги­пет, от­там тя би­ла пре­не­се­на във Ва­ви­лон, Ин­дия, Ти­бет и Ки­тай от тех­ни­те уче­ни жре­ци, йо­ги и ла­ми ка­то „бо­жес­т­ве­на“ на­у­ка.
Пре­да­ни­е­то твър­ди, че би­ла на­пи­са­на с кли­но­об­раз­но пис­мо от жре­ца Ел Акс вър­ху два гра­мад­ни па­пи­ру­са, все­ки от които бил дъ­лъг око­ло 50 мет­ра и ши­рок 1,5 мет­ра. Те­зи па­пи­ру­си по­нас­то­я­щем се на­ми­ра­ли за­ко­па­ни в гроб­ни­ца­та на съ­щия жрец, кой­то бил пог­ре­бан в окол­ност­та на Ги­за, в мес­т­ност­та на Бу­бук Ел Ка­хи­ра, ко­е­то оз­на­ча­ва „до­ли­на­та на По­бе­до­нос­ния град“. В под­зе­ми­я­та, дъл­ги ня­кол­ко ки­ло­мет­ра, се на­ми­ра и гроб­ни­ца­та на жре­ца.
Пре­да­ни­е­то каз­ва още, че кръ­го­ве­те на ири­са би­ли на­ри­су­ва­ни с та­ки­ва яс­ни и сил­ни бои, че ко­га­то един ден раз­коп­ки­те в то­зи ра­йон ги от­к­ри­ят, хо­ра­та ще по­мис­лят, че са ри­су­ва­ни днес. Трай­ност­та на са­ми­те па­пи­ру­си е веч­на и ни­що не е в със­то­я­ние да ги пов­ре­ди, ни­то ки­се­ли­на, ни­то огън.
На съ­щия жрец при­над­ле­жи и опи­са­ни­ят ме­тод за цвет­но фо­тог­ра­фи­ра­не на очи­те, и то вър­ху спе­ци­ал­на пло­ча ­ пра­во­ъ­гъл­на и нап­ра­ве­на от спе­ци­ал­на сплав, по­доб­на на цинк или ни­кел и по­ля­та със среб­рис­та теч­ност. Та­зи плоч­ка жре­цът приб­ли­жа­вал до око­то на око­ло 2 см раз­с­то­я­ние, дър­жал я око­ло 4 ми­ну­ти, след то­ва я на­маз­вал със зе­ле­ни­ка­ва теч­ност и от­но­во я доб­ли­жа­вал до са­мо­то око, ка­то я за­дър­жал око­ло 30 се­кун­ди. По­дир то­ва по­та­пял плоч­ка­та в дру­га теч­ност и сним­ка­та би­ла го­то­ва.
Спо­ред ав­то­ра та­ка са се пра­ви­ли цвет­ни сним­ки на жре­ци и фа­ра­о­ни. На те­зи сним­ки очи­те им са се от­пе­чат­ва­ли с всич­ки зна­ци, пре­диз­ви­ка­ни от про­ме­ни­те в ор­га­низ­ма.
Плоч­ки­те би­ли чер­ни, но щом се по­си­пе­ли с мал­ко прах от не­из­вес­т­ния хи­ми­кал, ста­ва­ли цвет­ни, спо­ред цве­та на ири­са на па­ци­ен­та. За цел­та е има­ло и съ­от­вет­ни ла­бо­ра­то­рии, но всич­ко днес е скри­то под пя­съ­ци­те и за­се­га ос­та­ва в тай­на.
В гроб­ни­ца­та на жре­ца Ел Акс е за­па­зе­на и плоч­ка­та от фо­тог­ра­фи­ра­ни­те очи на фа­ра­о­на Ту­тан­ка­мон, чиито ири­си­ пот­вър­ж­да­ва­ли, че бил сла­бо и хи­ла­во мом­че, ко­е­то ум­ря­ло на 15 го­ди­ни.
Жре­цът Ел Акс и не­го­ви­те уче­ни­ци при прег­ле­да на очи­те пол­зу­ва­ли кръг­ли стък­ле­ни лу­пи, бе­ли ка­то би­сер, с край по­до­бен на ве­нец, на­ма­зан със свет­ло­си­ня боя, ко­я­то да­ва­ла осо­бе­на свет­ли­на и ос­ве­тя­ва­ла са­мия ирис, та­ка че ня­ма­ло нуж­да от из­кус­т­ве­но ос­ве­тя­ва­не ни­то де­нем, ни­то но­щем. От та­зи свет­ли­на всич­ки зна­ци в око­то се виж­да­ли мно­го яс­но.
Пре­ди да из­пол­зу­ва лу­па­та си, жре­цът Ел Акс ви­на­ги си сла­гал на че­ло­то спе­ци­ал­но ог­ле­да­ло и то­га­ва раз­г­леж­дал ири­са, зе­ни­ца­та и дру­ги час­ти на око­то. Лу­пи­те с ръ­бо­ве, бо­я­ди­са­ни със спе­ци­ал­ни бои, да­ва­ли иде­ал­но ос­вет­ле­ние, без да има­ло нуж­да от дру­го.
При ед­ни бъ­де­щи раз­коп­ки в окол­ност­та на Ги­за ще се на­ме­рят споменатите па­пи­ру­си, лу­пи, плоч­ки с цвет­но фо­тог­ра­фи­ра­ни­те ири­си на мно­го фа­ра­о­ни, жре­ци и знат­ни егип­тя­ни и све­тът ще се учу­ди на ве­ли­ки­те поз­на­ния на жре­ци­те в об­ласт­та на оч­на­та ди­аг­но­за, с ко­е­то ще се пот­вър­дят и ду­ми­те на мъд­рия цар Со­ло­мон, че ня­ма ни­що но­во под слън­це­то.
Пре­да­нието се пот­вър­ж­да­ва и от на­ме­ре­ни­те във Ва­ти­кан­с­ка­та биб­ли­о­те­ка еги­пет­с­ки па­пи­ру­си, къ­де­то е опи­са­на та­зи ди­аг­но­за. Па­пи­ру­си­те са про­у­че­ни в сред­ни­те ве­ко­ве от йе­зу­и­ти­те, ко­и­то ус­пеш­но я при­ла­га­ли, и то ка­то бо­жес­т­ве­но от­к­ро­ве­ние.
Пър­ви­те съ­об­ще­ния на та­зи но­ва на­у­ка на­ми­ра­ме в кни­ги­те от XVII сто­ле­тие. Та­ка в „Хи­ро­ман­тия ме­ди­ка“ от Фи­лип Ма­йенс, из­да­де­на в Дрез­ден през 1967 го­ди­на, сре­ща­ме съв­ре­мен­но­то раз­де­ля­не на око­то на че­ти­ри по­ле­та чрез хо­ри­зон­тал­на ли­ния ­ на гор­на и дол­на по­ло­ви­на, и чрез вер­ти­кал­на ­ на ля­ва и дяс­на по­ло­ви­на, с обоз­на­че­ние на ор­га­ни­те, ко­и­то се от­ра­зя­ват в тях.
Съ­що в кни­га­та „Ка­ро­ли­ни­шен со­ци­а­та­тис на­ту­ра ку­ри­о­зо­рум ко­лея“ от мно­го­зас­лу­жи­лия Бал­та­зар Ер­хард, из­да­де­на в 1973 г., сре­ща­ме ед­но от­к­ро­ве­ние за оч­на­та ди­аг­но­за, а имен­но: „Ми­ли хо­ра, упот­ре­бя­вай­те ра­зу­ма си по-доб­ре... Тър­се­те в ог­ле­да­ло­то на ва­ши­те очи чуд­на­та пре­лес­т­на при­ро­да и тя ще ви по­ка­же мъд­рост­та и си­ла­та си...“
Във все­ки слу­чай за ед­на по-спе­ци­ал­на ли­те­ра­ту­ра, в ко­я­то на­уч­но се раз­г­леж­да въп­ро­сът за оч­на­та ди­аг­нос­ти­ка, тряб­ва пре­ди всич­ко да бла­го­да­рим на:
1. Д-р Иг­нац фон Пек­че­ли (1826 ­ 1907), име­нит ле­кар хо­ме­о­пат в Бу­да­пе­ща. На не­го тряб­ва да гле­да­ме ка­то на ис­тин­с­ки ос­но­ва­тел на оч­на­та ди­аг­нос­ти­ка в но­во вре­ме. Той пръв за­бе­ляз­ва връз­ка­та, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва меж­ду със­то­я­ни­е­то на ор­га­низ­ма и ири­со­ви­те зна­ци. Бла­го­да­ре­ние на та­зи ди­аг­нос­ти­ка той внася в кли­нич­ния прег­лед на бол­ния та­ка­ва си­гур­ност, че ней­но­то изу­ча­ва­не не би­ва да се пре­неб­рег­ва. Без­с­пор­но, на пръв пог­лед да се пос­та­вя ди­аг­но­за вър­ху прос­тия прег­лед на ири­са мо­же би из­г­леж­да стран­но. Не­що по­ве­че, та­зи прак­ти­ка би мог­ла да из­г­леж­да ка­то чу­до, ако на­ше­то наб­лю­де­ние се ог­ра­ни­ча­ва­ше са­мо с то­зи прег­лед и ако мно­жес­т­во до­ка­за­тел­с­т­ва не поз­во­ля­ва­ха да се пот­вър­ди по един не­оп­ро­вер­жим на­чин ис­тин­ност­та на ме­то­да на Пек­че­ли.
За­яд­ли­ви­те ду­хом не ще се от­ка­жат на­бър­зо да от­х­вър­лят ме­то­да на бе­ле­жи­тия ун­га­рец, раз­съж­да­вай­ки, че ако ме­то­дът има­ше та­ка­ва го­ля­ма стой­ност, от­дав­на ще­ше да бъ­де изу­чен и пов­се­мес­т­но упот­ре­бя­ван. Съв­ре­мен­на­та на­у­ка е до­би­ла зна­чи­тел­но раз­ви­тие, но не тряб­ва да се заб­ра­вя, че го­ля­ма част от пос­ти­же­ни­я­та, с ко­и­то тя се гор­дее, по­чи­ват вър­ху из­пол­зу­ва­не­то на си­ли, чи­е­то ес­тес­т­во тя още не поз­на­ва доб­ре, нап­ри­мер елек­т­ри­чес­т­во­то. Ней­ни­те уси­лия, дви­же­ни от мощ­ни умо­ве с ге­ни­ал­ни от­к­ри­ва­тел­с­ки схва­ща­ния, об­с­луж­ва­ни от усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­на­та тех­ни­ка, все още не са дос­тиг­на­ли мно­го до пос­ти­же­ни­я­та на древ­ни­те уче­ни. Хал­дейс­ка­та ас­т­ро­но­мия не е при­те­жа­ва­ла го­ле­мия ек­ва­то­ри­ал, но тя е поз­на­ва­ла за­ко­ни­те на звез­д­ни­те пъ­ти­ща и тех­ни­те от­но­ше­ния към Зе­мя­та. Еги­пет­с­ки­те пи­ра­ми­ди са наг­лед­но до­ка­за­тел­с­т­во, че егип­тя­ни­те са из­пол­зу­ва­ли ед­на ди­на­ми­ка, ко­я­то ние още не поз­на­ва­ме.
Да се гле­да ирис, да се раз­поз­на­ват по­я­ви­ли­те се зна­ци, да се раз­к­рие здра­вос­лов­но­то със­то­я­ние на всич­ки ор­га­ни, то­ва е по-ин­те­рес­но, от­кол­ко­то рен­т­ге­нос­ко­пич­но­то из­с­лед­ва­не.
От вре­ме на вре­ме сме­ли хо­ра, бла­го­род­ни и доб­ри, с мно­го здра­ва ин­ту­и­ция, из­пък­ват с же­ла­ни­е­то да за­поз­на­ят све­та с то­ва, ко­е­то са от­к­ри­ли. Опо­зо­ря­ва­ни, те за­вър­ш­ват своя зе­мен път, ка­то ос­та­вят на по­том­с­т­во­то сви­де­тел­с­т­ва за своя ге­ний, пос­тиг­на­ти с дъл­го тър­пе­ние в тър­се­не на ис­ти­на­та и мъ­чи­тел­ни бол­ки за из­ра­зя­ва­не­то Ј. Пек­че­ли е един от те­зи лю­де и зас­лу­жа­ва на­ше­то ува­же­ние.
Как­то обик­но­ве­но ста­ва и оч­на­та ди­аг­нос­ти­ка е от­к­ри­та бла­го­да­ре­ние на твър­де прос­та наг­лед случ­ка. Еди­на­де­сет­го­диш­ни­ят Пек­че­ли, сил­но лю­бо­пи­тен към при­род­ни­те яв­ле­ния, вед­нъж, как­то се раз­хож­дал в име­ни­е­то на ба­ба си, съз­рял на един ни­сък храст зас­ле­пен от днев­на­та свет­ли­на бу­хал. Той деб­неш­ком се опи­тал да го хва­не за кра­ка­та. За­щи­та­вай­ки се, бу­ха­лът за­бил нок­ти­те си та­ка сил­но в ръ­ка­та на не­мир­ни­ка, че при дър­па­не­то счу­пил ле­вия си крак, за кой­то бил уло­вен. През вре­ме на бор­ба­та два­ма­та про­тив­ни­ци се гле­да­ли ос­т­ро в очи­те и мла­ди­ят наб­лю­да­тел за­бе­ля­зал, че в дол­на­та част на ири­са на ля­во­то око на бу­ха­ла се по­я­ви­ла вед­на­га ед­на чер­на иви­ца. Пек­че­ли бин­то­вал счу­пе­ния крак и по­не­же бу­ха­лът се за­дър­жал дъл­ги го­ди­ни в гра­ди­на­та им, той по-къс­но мо­жал да кон­с­та­ти­ра, че след заз­д­ра­вя­ва­не­то на кра­ка чер­на­та иви­ца се из­гу­би­ла в око­то на бу­ха­ла. То­ва об­с­то­я­тел­с­т­во се за­пе­ча­та­ло в ума на мла­де­жа и по-къс­но, ко­га­то ста­нал ле­кар, му пос­лу­жи­ло ка­то из­ход­на точ­ка за из­с­лед­ва­ни­я­та, ко­и­то нап­ра­вил в об­ласт­та на ири­со­ва­та ди­аг­нос­ти­ка. Той гле­дал очи­те на сво­и­те бол­ни; спом­нял си за бу­ха­ла, наб­лю­да­вал и раз­миш­ля­вал, раз­поз­на­вал, раз­ра­бот­вал и от­к­ри­вал зна­че­ни­е­то на по­я­ве­ни­те зна­ци. Не­го­ва­та вро­де­на лю­боз­на­тел­ност раз­к­ри­ва­ла на сма­я­ния му ум от­но­ше­ни­я­та, ко­и­то свър­з­ват ири­со­ви­те зна­ци с вът­реш­ни­те ор­га­ни.
Ди­аг­нос­ти­ка­та му се увен­ча­ва с ус­пех. Спо­луч­ли­ви­те ре­зул­та­ти на не­го­во­то ле­че­ние го пра­вят из­вес­тен. Той бър­зо до­би­ва из­вес­т­ност на го­лям и пра­вещ чу­де­са ме­дик. То­га­ва по­ис­к­ва да опо­вес­ти сво­е­то от­к­ри­тие, но вед­на­га се сблъс­к­ва с враж­деб­ност­та на ко­ле­ги­те си, ко­и­то за­поч­на­ли да го тре­ти­рат ка­то из­мам­ник и да го прес­лед­ват с кле­ве­ти. Пек­че­ли не се от­чай­ва. Ка­то ре­зул­тат на не­го­ви­те дъл­го­го­диш­ни из­с­лед­ва­ния и наб­лю­де­ния в 1881 го­ди­на той из­да­ва на­у­чния труд „От­к­ри­тие в об­ласт­та на при­род­но­то ле­чеб­но из­кус­т­во“, а ско­ро след то­ва и съ­чи­не­ни­е­то „Ръ­ко­вод­с­т­во за изу­ча­ва­не ди­аг­но­за­та по очи­те“, под­к­ре­пе­но и с тъй на­ре­че­ния „Ири­сов ключ“, в кой­то под­роб­но с циф­ри би­ли от­бе­ля­за­ни мес­та­та на ор­га­ни­те и бо­лес­ти­те, ко­и­то се про­я­вя­ват в очи­те. Ка­то мо­то на тру­да си пос­та­вя след­ни­те ду­ми: „Око­то е не са­мо ог­ле­да­ло на ду­ша­та, но и ог­ле­да­ло на тя­ло­то“.
Не­го­ви­те ко­ле­ги пос­ре­щат кни­га­та му със сту­де­но мъл­ча­ние. Са­мо приз­на­тел­ни­те бол­ни, из­ле­ку­ва­ни от д-р Иг­нац Пек­че­ли, про­дъл­жа­ват да въз­х­ва­ля­ват из­к­лю­чи­тел­на­та му ди­аг­нос­ти­ка. Об­щес­т­ве­но­то мне­ние се раз­д­виж­ва и дър­жа­ва­та се на­мес­ва, ка­то ис­ка с указ да сло­жи край на оч­на­та ди­аг­нос­ти­ка и на ней­но­то „из­мам­ни­чес­т­во“. Се­га ве­че не­го­ви­те ко­ле­ги чрез пре­са­та про­веж­дат бур­на ак­ция про­тив ав­то­ра на та­зи ди­аг­нос­ти­ка, ка­то му пра­вят не­о­це­ни­ма­та ус­лу­га иде­и­те му да ста­нат из­вес­т­ни не са­мо в не­го­во­то оте­чес­т­во, но и в съ­сед­ни­те стра­ни.
Ав­густ Пьоп­риц, ре­дак­тор на „Хо­ме­о­па­ти­чен ме­сеч­ник“, се за­ин­те­ре­су­ва от не­го­во­то от­к­ри­тие, по­се­ща­ва Бу­да­пе­ща и Пек­че­ли и в ре­зул­тат на то­ва в 1886 го­ди­на на­пис­ва до­ку­мен­ти­ра­на ста­тия и об­на­род­ва пър­ва­та схе­ма на ири­со­ва­та то­пог­ра­фия, ус­та­но­ве­на от Пек­че­ли.
Пек­че­ли про­дъл­жа­ва сво­и­те из­с­лед­ва­ния и про­уч­ва­ния до края на жи­во­та си. Той уми­ра, ка­то ос­та­вя след се­бе си име, зат­вър­де­но с ав­то­ри­те­та на го­лям и мно­го­зас­лу­жил бла­го­де­тел на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во.