За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Книги Петър Дънов НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

Търсене на рецепти от Българска народна медицина
Търсене на рецепти


НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
Спомени за живота и дейността на Учителя от негови сподвижници и ученици.
 0.50 лв.
Електронна книга


Автор:    ВЛАД ПАШОВ
НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ
Електронната книга е налична във формати EPUB, PDF и MOBI (KINDLE)
Представяне

Книгата е уникална, защото отразява много от проявите на Учителя в братството и отношенията му с неговите ученици и последователи. Едновременно с това, съзнателно или не, се внушава чувството за неизбежно възмездие към всички лица, които по един или друг начин вредят на Дънов и братството. Това не отговаря на истината: несъгласията, противоречията и сблъсъците с идеите на Учителя, а и със самия Учител са ежедневни – едва ли е имало и ще има човек в България, който така настървено и непрекъснато да е атакуван от всички възможни места. Това означава, че пътят на Учителя би трябвало да е осеян с жертви, а то е точно обратното – там, където е прониквало словото или е присъствал физически самият Дънов, е потичало благословението – хората са оздравявали, решавали са своите въпроси, намирали са мир. Дънов не е от тоя свят и е практически неуязвим на физическото поле, затова и отношенията му към хората не следват конвенционалното разбиране за справедливост и чест. Ето как той самият обяснява някои случаи, при които пострадват хора, които по един или друг начин са влезли в сблъсък с него: „Ако някое камъче се удари в канара и отхвръкне от нея, канарата ли е виновна?” През 1936 г. действащ офицер отива на Изгрева и нанася побой над Учителя. Дънов смирено понася ударите, защото лицето е само проводник, изпълнител на волята на други сили и ако той отбегне нападението, вълната ще засегне братството, при това много хора, и много по-тежко. Това е един от най-сериозните инциденти с Учителя на физическото поле, но възмездие към провинилия се няма: на другия ден той моли за прошка, а Учителя му позволява да му целуне ръката. Няма данни по-късно да е пострадал при особени обстоятелства.

Наличието на подобен мотив в книгата може да се обясни така: спомените са събирани след заминаването на Учителя, по време, когато хората от братството са били преследвани, а литературата – конфискувана. Ръкописът е предаван и преписван от ръка на ръка – спомените е трябвало не само да подкрепят вярата в Божественото, но и да утешат до вчера свободните, водените и закриляните от най-могъщия човек на България братя и сестри, с надеждата, че режимът и неговите екзекутори ще бъдат наказани. След промените през 1989 г. братството остана вярно на християнските принципи и морал – възмездие не беше потърсено, а цялата сила и енергия бяха насочени навътре, за разпространение на словото и за възстановяването на братския живот.


Съдържание

МИСИЯТА
7

МАГ
15

ПРОРИЦАТЕЛ
30

БРАТСКИ ЖИВОТ
41

МЪДРОСТТА
55

ЧОВЕКОЛЮБИЕ
62

С МОЛИТВА И ПЕСЕН
81

СКЕПТИЦИТЕ
91

ЗЛОЖЕЛАТЕЛИТЕ
99

ПРИРОДАТА
110

ИЗЦЕЛЕНИЯ
122

СМЪРТТА
149

ВЕЧНОСТТА
156

Откъс

МИ­СИ­Я­ТА

Ня­кой каз­ва, че мно­го съм нап­ра­вил. Аз виж­дам, че мно­го мал­ко съм нап­ра­вил. Как­во съм нап­ра­вил? Бих ре­къл, че мно­го съм нап­ра­вил, ако мо­га да ту­ря ред и по­ря­дък в це­лия свят, всич­ки­те хо­ра да бъ­дат щас­т­ли­ви. Се­га хо­ра­та се би­ят и аз се­дя и си каз­вам: мно­го мал­ко съм нап­ра­вил – не съм убе­дил тия хо­ра да не се би­ят. Тол­коз съ­дии има, осъж­дат пра­вед­ни хо­ра. Каз­вам: не съм ги на­у­чил на тия за­ко­ни. Мно­го ад­во­ка­ти за­щи­ща­ват кри­во­то. Мно­го бра­тя и сес­т­ри има, ко­и­то не се оби­чат. Аз не съм ги на­у­чил да оби­чат. Кол­ко ра­бо­та имам да вър­ша!

УЧИ­ТЕ­ЛЯ


След се­­дем­­­го­­диш­­­но след­­­ва­­не в Аме­­ри­­ка Учи­­те­­ля се вър­­­нал в Бъл­­­га­­рия и от­­­сед­­­нал във Вар­­­на при же­­не­­на­­та си сес­­т­­­ра Ма­­рия. За то­­ва вре­­ме раз­­­каз­­­ва дя­­до Пе­­тър: „Еван­­­ге­­лис­­­ти­­те от гра­­да опо­­вес­­­ти­­ха, че е прис­­­тиг­­­нал от Аме­­ри­­ка да­­ро­­ви­­ти­­ят бо­­го­слов Пе­­тър Дъ­­нов и ще бъ­­де наз­­­на­­чен за пас­­­тор при тях. По­­ка­­ни­­ха го в не­­де­­ля да дър­­­жи про­­по­­вед в цър­­к­­­ва­­та им, но той не се яви, а от­­к­­­ло­­ни и пред­­­ло­­же­­ни­­е­­то за пла­­те­­но наз­­­на­­че­­ние. Ми­­на из­­­вес­­т­­­но вре­­ме в очак­­­ва­­не за еван­­­ге­­лис­­­ти­­те, те се ядо­­са­­ха и за­­поч­­­на­­ха да го­­во­­рят про­­тив Учи­­те­­ля – че го мър­­­зи и за­­то­­ва не ис­­­ка да се наз­­­на­­чи на ра­­бо­­та. Под­­­ма­­мен от те­­зи при­­каз­­­ки и слу­­хо­­ве, аз попи­­тах сес­­т­­­ра му Ма­­рия – той още ли ще стои без ра­­бо­­та, още ли ще го хра­­нят на­­го­­то­­во. Тя ме по­глед­­­на: „Жал­­­ко, че и ти си се под­­­вел по тия кле­­ве­­ти. Бъ­­де­­ще­­то ще по­­ка­­же да­­ли ние хра­­ним Пет­­­ра или той хра­­ни нас! И всич­­­ки ще раз­­­бе­­ре­­те то­­ва.“

Един спо­мен на сес­т­ра Еле­на: „Оти­дох да за­па­ля кан­ди­ло­то в гор­ни­ца­та и да се по­мо­ля. Учи­те­ля сви­ре­ше на ци­гул­ка­та ме­ло­дии, ко­и­то но­се­ха ду­ша­та във ви­си­ни­те. Мно­го бра­тя и сес­т­ри със за­та­ен дъх слу­ша­ха до­лу в бе­сед­ка­та. Щом вля­зох в са­ло­на да пре­ми­на в гор­ни­ца­та, той вед­на­га ос­та­ви ци­гул­ка­та, из­п­ра­ви се пред мен, по­гледна ме в очи­те и ме за­пи­та: „Ко­го ме мис­лят, че съм? Обик­но­вен чо­век – ям, спя, имам съ­щи­те нуж­ди ка­то тях …“ Раз­хо­ди се из са­ло­на и три пъ­ти ми за­да­де все съ­щия въп­рос. Аз не зна­ех как­во да му от­го­во­ря и мъл­чах. Мал­ко по-къс­но, ка­то се мо­лех, той вле­зе, зас­та­на пред мен, ед­но си­я­ние оза­ри ста­я­та и аз ви­дях Хрис­та в не­го­во­то ли­це. По­пи­та ме: „Как­во виж­даш?“ В то­зи миг ся­каш ня­мах ду­ми да му от­го­во­ря. След вре­ме му ка­зах, че то­га­ва той се бе­ше из­гу­бил и ви­дях са­мия Хри­стос.“

Сес­­т­­­ра Еле­­на Ила­­ри­­о­­но­­ва от Тър­­­но­­во раз­­­каз­­­ва за Ди­­мо – един вой­­ник, кой­­то вед­­­нъж ви­­дял Учи­­те­­ля в бе­­ли свет­­­ли дре­­хи, ко­­ле­­ни­­чил, с вдиг­­­на­­ти за мо­­лит­­­ва ръ­­це. Об­­­ра­­зът му ос­­­ве­­тя­­вал всич­­­ко на­­о­­ко­­ло. На су­трин­­­та Ди­­мо по­­пи­­тал: „Кой е и ка­­къв е го­спо­­дин Ан­­­дов? (та­­ка го на­­ри­­чал той). Аз дъл­­­го сто­­ях на дво­­ра и наб­­­лю­­да­­вах про­­зо­­ре­­ца му. Той не при­­ли­­ча­­ше на чо­­век, дре­­хи­­те му блес­­­тя­­ха ка­­то зла­­то и свет­­­ли­­на­­та, ко­­я­­то из­­­ли­­за­­ше от не­­го, ос­­­ве­­тя­­ва­­ше ця­­ла­­та стая.”

Вед­нъж ед­на сес­т­ра би­ла по ра­бо­та при Учи­те­ля и че­тя­ла не­що. Той пре­къс­нал че­те­не­то є, ка­то се обър­нал към нея: „Виж­даш ли то­зи ха­ос в све­та?! То­зи ха­ос аз го съз­да­дох! Мо­я­та ми­съл е мощ­на, мо­я­та ми­съл е сил­на, тя ще пре­об­ра­зи све­та. Тя ще го пре­об­ра­зи и ня­ма да ос­та­не чо­век в све­та да мис­ли кри­во, ня­ма да ос­та­не чо­век в све­та да гре­ши! Про­дъл­жа­вай­те че­те­не­то.“ Сес­т­ра­та ка­за, че всич­ко би­ло из­ре­че­но с не­о­бик­но­ве­но сми­ре­ние. То­ва се слу­чи­ло през един от пос­лед­ни­те дни на 1943 го­ди­на.

Брат Ва­сил До­лап­чи­ев раз­п­ра­вя, че един път, ко­га­то Учи­те­ля бил в Ай­тос, бра­тя­та отиш­ли при не­го на раз­го­вор. Меж­ду дру­го­то той им ка­зал: „За да се уве­ри­те, че не съм ка­то дру­ги­те хо­ра, ка­то из­ле­зе­те на­вън, пог­лед­не­те на из­ток и ще ви­ди­те не­що, ко­е­то ще ви обър­не вни­ма­ние“. След мал­ко те из­лез­ли, пог­лед­на­ли на из­ток и ви­де­ли ед­на лен­та във въз­ду­ха – ка­то дъ­га, а ня­ма­ло ни­то дъжд, ни­то об­ла­ци, не­бе­то би­ло съ­вър­ше­но чис­то.

Рай­­на Ка­­на­­зи­­ре­­ва пи­­ше в спо­­ме­­ни­­те си: „По ед­­­но вре­­ме меж­­­ду Брат­­с­­т­­­во­­то в на­­шия град се пус­­­на слух, че на мла­­ди го­­ди­­ни Учи­­те­­ля се бил го­­дя­­вал за дъ­­ще­­ря­­та на Пе­­тър Тих­­­чев. През 1918–1919 г. дя­­до Пе­­тър Тих­­­чев по­­се­­ща­­ва­­ше Брат­­ството в про­­вин­­­ци­­я­­та със сво­­и­­те прек­­­рас­­­ни и любве­­о­­бил­­­ни про­­по­­ве­­ди. Дой­­де и в на­­шия град. Гос­­­ту­­ва у нас. Ка­­зах му за слу­­ха и го по­­мо­­лих да ми съ­­об­­­щи как­­­ва е ис­­­ти­­на­­та по то­­зи въп­­­рос.
Дя­­до Пе­­тър за­­поч­­­на да раз­­п­­­ра­­вя: „Ще ти раз­­­ка­­жа точ­­­но от­­­къ­­де е про­­из­­­ля­­зъл то­­зи слух. Бях еван­­­ге­­лис­­т­­­ки пас­­­тор в Сви­­щов. При ме­­не на квар­­­ти­­ра дой­­де да жи­­вее Пе­­тър Дъ­­нов, уче­­ник в гим­­­на­­зи­­я­­та. Ние имах­­­ме две мо­­ми­­че­­та, съ­­що уче­­нич­­­ки. Пе­­тър бе­­ше си­­лен в учи­­ли­­ще­­то, уче­­но­­лю­­бив, чес­­­тен, но мно­­го скро­­мен и сми­­рен. От учи­­ли­­ще се при­­би­­ра­­ше пра­­во вкъ­­щи, с ча­­со­­ве че­­те­­ше и сви­­ре­­ше на ци­­гул­­­ка. По­­ня­­ко­­га об­­­щу­­ва­­ше и с дъ­­ще­­ри­­те ми, ка­­то раз­­­го­­во­­ри­­те бя­­ха из­­к­­­лю­­чи­­тел­­­но око­­ло на­­у­­ка­­та, му­­зи­­ка­­та и т.н. Той жи­­вя три учеб­­­ни го­­ди­­ни при нас. През зи­­ма­­та на пос­­­лед­­­на­­та го­­ди­­на един ден мо­­я­­та ба­­ба ми ду­­ма: „Пет­­­ре, Пе­­тър­­­чо за­­вър­­ш­­­ва гим­­­на­­зи­­я­­та, наб­­­ли­­жа­­ва вре­­ме да си из­­­ле­­зе от нас и аз мис­­­ля, че Бог ни из­­п­­­ра­­ти то­­зи ан­­­гел вкъ­­щи и не би­­ва да го из­­­пус­­­ка­­ме. За­­то­­ва ти иди при не­­го и му ка­­жи да го сго­­дим за на­­ша­­та дъ­­ще­­ря.“ „Как­­­во ду­­маш, ма­­ри же­­но? – є ре­­кох аз. – Мом­­­че­­то с ни­­що не е да­­ло по­­вод за та­­ко­­ва не­­що. Как ще му ка­­жа, мен ме е срам! Не, не мо­­га да му ка­­жа, ма­­кар че и аз же­­лая от сър­­­це да ста­­не то­­ва.“ От то­­зи мо­­мент ба­­ба­­та не ми да­­ва­­ше ми­­ра. Щом ос­­­та­­нех­­­ме са­­ми и на­­ви­­ва: „Дър­­­то, ти не си до­­бър ба­­ща, не мис­­­лиш за де­­ца­­та си! Ето, че из­­­тър­­­ва­­ваш то­­ва прек­­­рас­­­но мом­­­че, де ще на­­ме­­риш ка­­то не­­го?“ И то­­ва се пов­­­та­­ря­­ше все­­ки ден и нощ. Аз из­­­гу­­бих тър­­­пе­­ние, ста­­нах нер­­­вен. Един ден є ви­­кам: „Раз­­­бе­­ри, не мо­­га, срам ме е, но и не мо­­га да тър­­­пя по­­ве­­че тво­­и­­те уп­­­ре­­ци, за­­то­­ва обе­­ща­­вам от днес на­­та­­тък да тър­­­ся мо­­мент да се ре­­ша да му ка­­жа.“ Поч­­­нах чес­­­то да по­­се­­ща­­вам ста­­я­­та му, опит­­­­вах се да от­­­во­­ря раз­­­го­­вор на же­­ла­­на­­та те­­ма, а той – да­­ли се се­­ща­­ше или на­­роч­­­но го пра­­ве­­ше – все от­­к­­­ло­­ня­­ва­­ше към дру­­го. Съз­­­да­­де се ед­­­на теж­­­ка, нап­­­рег­­­на­­та ат­­­мос­­­фе­­ра. Точ­­­но в те­­зи дни дъ­­ще­­ря­­та, гот­­­ве­­на за го­­де­­ни­­ца, вне­­зап­­­но се раз­­­бо­­ля и за ня­­кол­­­ко дни по­­чи­­на. Пе­­тър не уз­­­на на­­ши­­те раз­­п­­­ра­­вии. След пог­­­ре­бе­­ни­­е­­то є с бол­­­ка на сър­­­це вик­­­нах: „Оже­­ни ли я, ба­­бо? Не раз­­б­­­ра ли, че то­­ва мом­­­че не е дош­­­ло на Зе­­мя­­та да се же­­ни!“

Брат Д. твър­­­ди, че Учи­­те­­ля му ка­­зал, че е хо­­дил в Ти­­бет, къ­­де­­то изу­­ча­­вал окул­­т­­­на­ ме­­ди­­ци­­на, ка­­то до­­ба­­вил, че в пър­­­вия се­­мес­­­тър се ус­­­во­­я­­ва­­ла са­­мо­­дис­­­цип­­­ли­­на­­та и въз­­­пи­­та­­ни­­е­­то на фи­­зи­­чес­­­ко­­то тя­­ло.

Брат Пет­­­ко Хрис­­­тов от Шу­­мен раз­ка­зал след­­­но­­то: „Ко­­га­­то Учи­­те­­ля бе­­ше ин­­­тер­­­ни­­ран във Вар­­­на и жи­­ве­­е­­ше в хо­­тел „Лон­­­дон“, оти­­дох от Шу­­мен при не­­го да го ви­­дя и да му за­­не­­са ня­­кои тех­­­ни­­чес­­­ки при­­бо­­ри, за ко­­и­­то ми бе­­ше по­­ръ­­чал. Меж­­­ду дру­­го­­то Учи­­те­­ля спо­­ме­­на: „Ин­­­тер­­­ни­­ра­­ха ме тук, за да чу­­ят и рус­­­ки­­те офи­­це­­ри за ме­­не и за но­­во­­то уче­­ние“. И до­­ба­­ви: „Пет­­­ко, та­­зи зе­­мя аз съм я пре­бро­­дил“.




Направи своя избор
Напред