"Какво представя Любовта? Стремеж на човека към една нова, непозната област, която го води към осво­бождаване. Значи Любовта е стремеж към освобождаване. Който живее в тъмнина, той се стреми да вземе посока към светлината. Който живее в смъртта, той се стреми към посоката на живота. Това са все прояви на Любовта. След големи усилия човечеството е дошло до посоката на светлината. Причината за излизането му от областта на тъмнината и влизането му в областта на светлината, е Любовта. Следователно с други думи казано: Любовта представя усилената деятелност не само на хората, но и на всички напреднали същества, а главно на Бога."

МЪЖЪТ И ЖЕНАТА

КРАСОТА

Кра­со­та­та е ди­на­мич­на

В кра­со­та­та има не­що Бо­жес­т­ве­но, ко­е­то из­ти­ча. То­ва, ко­е­то из­ти­ча от Слън­це­то, не е са­мо­то Слън­це. В кра­со­та­та има не­що, ко­е­то из­ти­ча, то е Бо­жес­т­ве­но­то, не­у­ло­ви­мо­то. Вие каз­ва­те: „Той се е зах­лас­нал“. Ху­ба­во е чо­век по­ня­кой път да се зах­лас­не.

Всич­ки хо­ра на лю­бов­та са кра­си­ви. Ко­га­то те обик­нат, и ко­га­то оби­чаш, ста­ваш кра­сив.

Ко­га­то се въз­хи­ща­ваш от кра­со­та­та и съ­дър­жа­ни­е­то на ед­на ми­съл, ти си щас­т­лив. Щом из­гу­биш кра­со­та­та, из­губ­ваш съ­дър­жа­ни­е­то и сми­съ­ла на жи­во­та и ста­ваш не­щас­тен. Кра­со­та­та е не­що жи­во. Тя е вън­шен из­раз на ре­ал­ност­та. Съ­дър­жа­ни­е­то е туй, ко­е­то но­си в се­бе си вът­реш­ния сми­съл, то е жи­во­тът. Ако един жи­вот ня­ма кра­со­та, ако един жи­вот ня­ма съ­дър­жа­ние и сми­съл, то­ва не е жи­вот. Жи­во­тът е то­ва, ко­е­то има кра­со­та, съ­дър­жа­ние и сми­съл. Вся­ка ед­на ми­съл, вся­ко ед­но чув­с­т­во, вся­ка ед­на пос­тъп­ка тряб­ва да бъ­дат кра­си­ви, съ­дър­жа­тел­ни, смис­ле­ни. Вся­ко ед­но чув­с­т­во тряб­ва да бъ­де кра­си­во, съ­дър­жа­тел­но, смис­ле­но. И вся­ка ед­на ми­съл тряб­ва да съ­дър­жа но­ва идея. Все­ки един от вас тряб­ва да но­си та­зи идея, за да бъ­де го­тов за но­ва­та епо­ха, ко­я­то иде.

Как­во ще до­би­е­те от ва­ша­та кра­со­та? Ако кра­со­та­та не мо­жете да я пре­не­се­те в мис­лов­ния свят, от­къ­де­то да я сне­ме­те в ду­хов­ния свят и от­там – на фи­зи­чес­ко­то по­ле, вие не раз­би­ра­те за­ко­ни­те на кра­со­та­та. Кра­со­та­та не би­ва да бъ­де ста­тич­на, а ди­на­мич­на. Тя е, ко­я­то мо­же да ви пол­зва. Коя кра­со­та е ста­тич­на? Има­те ед­на ху­ба­ва ста­туя, но бих­те ли же­ла­ли да бъ­де­те ка­то та­зи ста­туя? Как­во ще се пол­з­ва­те? Вие ще има­те са­мо ед­на фа­за от кра­со­та­та.

Ви­ди­те ня­кой млад и ху­бав чо­век и каз­ва­те: „Кол­ко е ху­бав!“ Та­зи ху­бост се дъл­жи на чо­веш­ка­та ду­ша и на чо­веш­кия дух.

Как­во пред­с­тав­ля­ва кра­со­та­та? Тя да­ва жи­вот, ос­мис­ля не­ща­та и ни­ко­га не се гу­би. Кра­со­та­та, ко­я­то се явя­ва и гу­би, не е ис­тин­с­ка. Тя е реф­лек­сия, сян­ка на не­що. Кра­со­та­та е ка­чес­т­во на чо­веш­ка­та ду­ша. Ко­га­то ду­ша­та се про­я­вя­ва, чо­век ста­ва кра­сив.
Чо­век тряб­ва да мис­ли вър­ху кра­си­во­то в жи­во­та, вър­ху бла­га­та, да­де­ни от Бо­га. Той тряб­ва да се стре­ми да бъ­де мъ­дър и лю­бещ ка­то Бо­га. Сле­до­ва­тел­но чо­век тряб­ва дъл­го вре­ме да мис­ли вър­ху кра­си­ви не­ща, да въз­п­ри­е­ма кра­си­ви и въз­ви­ше­ни чув­с­т­ва и да про­я­вя­ва доб­ри пос­тъп­ки, да из­ра­бот­ва цен­но­то в своя ха­рак­тер.

Кра­со­та­та на чо­ве­ка се оп­ре­де­ля от не­го­ва­та гла­ва (от­но­ше­ние към Бо­жес­т­ве­ния свят), от бе­ли­те дро­бо­ве (от­но­ше­ние към ду­хов­ния свят) и от сто­ма­ха (от­но­ше­ние към фи­зи­чес­кия свят).

Ли­це­то на чо­ве­ка е мяс­то­то, къ­де­то мо­же да се про­я­ви ис­ти­на­та. То­ва е един­с­т­ве­но­то мяс­то, къ­де­то тя мо­же да се про­я­ви в чо­ве­ка. Там е ис­ти­на­та. У жи­вот­ни­те ли­це­то е пок­ри­то с ко­зи­на, а у чо­ве­ка има за­ро­диш на ис­ти­на­та. То­ва е не­го­во­то ли­це. Сле­до­ва­тел­но до­тол­ко­ва, до­кол­ко­то ли­це­то на чо­ве­ка е пра­вил­но – тряб­ва да се знае как­ви са про­пор­ци­и­те на ли­це­то – до­тол­ко­ва ис­ти­на­та е про­я­ве­на. Там ня­ма аб­со­лют­но ни­как­ва из­ма­ма. Каз­ва­ме, че ли­це­то не лъ­же. Има де­ги­зи­ра­ни ли­ца. Ако има из­вес­т­ни ли­нии на чо­веш­ко­то ли­це, ни­как­ва лъ­жа не мо­же да съ­щес­т­ву­ва. Аз го­во­ря за жи­ви­те ли­нии, за под­виж­но­то ли­це, ко­е­то не е мас­ка. За оно­ва ли­це, ко­е­то пос­то­ян­но се ме­ни от сут­рин до ве­чер. Ня­ма да го ви­диш и две ми­ну­ти, през ко­и­то да е ед­но и съ­що – то­ва е веч­но­то раз­но­об­ра­зие на чо­веш­ко­то ли­це. Туй веч­но раз­но­об­ра­зие аз на­ри­чам кра­со­та. Кра­со­та­та за­ви­си от веч­но­то раз­но­об­ра­зие, ко­е­то е из­раз на ве­ли­ка­та при­ро­да. На­ше­то ли­це е до­тол­ко­ва кра­си­во, до­кол­ко­то то е из­раз на она­зи жи­ва, ве­ли­ка, ра­зум­на при­ро­да. От то­ва гле­ди­ще ние мо­жем да съ­дим и фи­зи­ог­но­ми­чес­ки. Има сте­пе­ни на ис­ти­на­та: ум­с­т­ве­на­та стра­на на ис­ти­на­та, сър­деч­на­та стра­на на ис­ти­на­та и во­ле­ва­та стра­на на ис­ти­на­та. Ум­с­т­ве­на­та стра­на е в че­ло­то, сър­деч­на­та стра­на е в но­са, а во­ле­ва­та стра­на е в ус­та­та. Най-ху­ба­во­то и най-опас­но­то е чо­веш­ка­та ус­та.

Кра­си­во е то­ва ли­це, на ко­е­то се за­бе­ляз­ват всич­ки про­ме­ни в мис­ли­те, чув­с­т­ва­та и дейс­т­ви­я­та на чо­ве­ка. При та­зи про­мя­на оба­че, в чер­ти­те на ли­це­то все пак ос­та­ва ед­на не­из­мен­на чер­та. Та­ко­ва ли­це е из­раз на ед­на бла­го­род­на, въз­ви­ше­на ду­ша. Кра­сив чо­век е то­зи, в ли­це­то на ко­го­то мо­жеш да че­теш. То­ва ли­це из­ра­зя­ва всич­ко оно­ва, ко­е­то се крие в ду­ша­та. Днес хо­ра­та се стра­ху­ват да че­тат по ли­ца­та им. Ня­кои от тях каз­ват: „Ще скрия ли­це­то си, не ис­кам да ме поз­на­ят“. За­що? Как­во ло­шо има в то­ва, че ня­кой ще про­че­те на тво­е­то ли­це един лист от го­ля­ма­та кни­га на твоя жи­вот? Как­во по-ху­ба­во от то­ва, ка­то ви­дят ли­це­то ти, да поз­на­ят, че тво­я­та ба­ба и тво­ят дя­до са би­ли доб­ри хо­ра? Не­ка хо­ра­та че­тат кра­си­ви­те не­ща в жи­во­та! Аз на­ри­чам гроз­ни ли­ца са­мо ония, по ко­и­то хо­ра­та ка­то не­мар­ли­ви де­ца са пи­са­ли гар­ги, драс­ка­ли, за­чер­к­ва­ли, от­но­во пи­са­ли, пак за­чер­к­ва­ли оно­ва ху­ба­во пис­мо, ко­е­то Бог ня­ко­га е на­пи­сал. Вие че­те­те по тия ли­ца, но ни­що не мо­же­те да раз­бе­ре­те. Гроз­но ли­це е то­ва, по ко­е­то чо­век пи­ше и зад­рас­к­ва. Кра­си­во ли­це е оно­ва, по ко­е­то Бог пи­ше, а чо­век го па­зи чис­то.

Ние свър­зва­ме доб­ро­та­та с кра­си­ви­те хо­ра, гроз­ния свър­зва­ме с ло­ши­те хо­ра. Все­ки, кой­то е гро­зен, ние счи­та­ме, че е лош чо­век. Има ня­кой път из­клю­че­ние. Все­ки до­бър чо­век ние счи­та­ме, че е кра­сив. И там има из­клю­че­ние. Но в пъл­ния сми­съл, ако иде­ал­но е кра­сив, не мо­же да бъ­де лош чо­век и ако иде­ал­но е гро­зен, не мо­же да бъ­де до­бър. Каз­вам: за да бъ­де чо­век кра­сив, три не­ща тряб­ва да дой­дат: най-пър­во тряб­ва да дой­де лю­бов­та, пос­ле тряб­ва да дой­де зна­ни­е­то и сво­бо­да­та. За да бъ­де чо­век кра­сив, в не­го тряб­ва да дой­де жи­во­тът – жи­во­тът тряб­ва да е из­ля­зъл от лю­бов­та. Зна­ни­е­то тряб­ва нап­ра­во да е из­ляз­ло от мъд­рос­тта, и сво­бо­да­та тряб­ва да е из­ляз­ла нап­ра­во от ис­ти­на­та. То­зи чо­век, кой­то та­ка по­лу­ча­ва, той ще бъ­де кра­сив. Все­ки чо­век, кой­то има яс­на пред­ста­ва за жи­во­та, кой­то оби­ча жи­во­та, оби­ча зна­ни­е­то, оби­ча и сво­бо­да­та, той е кра­сив. Вся­ко­га, ко­га­то чо­век за­поч­не да не оби­ча жи­во­та, ста­ва гро­зен. Ако за­поч­не да не оби­ча зна­ни­е­то, пак пог­роз­ня­ва, ако за­поч­не да не оби­ча сво­бо­да­та, пак пог­роз­ня­ва. Ти оби­чаш сво­бо­да­та за се­бе си, но ко­га­то друг чо­век е сво­бо­ден, ти то­ва не оби­чаш. Сво­бо­да­та тряб­ва де­то я ви­диш, да я оби­чаш. Да­же ка­то ви­диш ед­на мра­вя да се дви­жи, да ти е при­ят­но, че е сво­бод­на да се дви­жи. То­ва е са­мо за по­яс­не­ние на не­ща­та. По­не­же ня­кои ис­кат да бъ­дат кра­си­ви, но не зна­е­те как да бъ­де­те кра­си­ви. Тряб­ва да оби­ча­те жи­во­та, тряб­ва да оби­ча­те зна­ни­е­то, тряб­ва да оби­ча­те сво­бо­да­та.

Вие об­ръ­ща­те го­ля­мо вни­ма­ние на кра­со­та­та. В как­во се­ди кра­со­та­та? По как­во се от­ли­ча­ва кра­си­ви­ят от гроз­ния? По цен­ност­та. Гроз­ни­ят ма­те­ри­ал не е це­нен, а кра­си­ви­ят е це­нен. Чо­век тряб­ва да бъ­де ра­зу­мен. Зна­чи, ония ма­те­ри­а­ли, с ко­и­то бо­ра­ви, да бъ­дат цен­ни. Ако той бо­ра­ви с цен­ни ма­те­ри­а­ли, за­бо­га­тя­ва. Ако ра­бо­ти с обик­но­ве­ни ма­те­ри­а­ли, ог­ру­бя­ва. Мо­же­те да се уве­ри­те чрез наб­лю­де­ние: ако ред по­ко­ле­ния са об­ръ­ща­ли вни­ма­ние на яде­не­то и пи­е­не­то, за тях е би­ло култ да си угаж­дат, ще ви­ди­те, че то се е от­ра­зи­ло в из­вес­т­на част на гла­ва­та. Яде­не­то оказ­ва вли­я­ние вър­ху фор­ма­та на гла­ва­та. Ако ред по­ко­ле­ния са об­ръ­ща­ли из­к­лю­чи­тел­но вни­ма­ние на яде­не­то, сле­по­оч­на­та част на гла­ва­та из­пък­ва, по­не­же цен­тъ­рът на яде­не­то се на­ми­ра там.

За да бъ­де­те кра­си­ви и да не ос­та­ря­ва­те, но­се­те ви­сок иде­ал в се­бе си.

Все­ки чо­век мо­же и тряб­ва да бъ­де кра­сив! За­бе­ле­же­те, мом­че­та­та и мо­ми­че­та­та на 10, 15, 21-го­диш­на въз­раст, ко­га­то се на­ми­рат под вли­я­ни­е­то на идей­ния, на мис­лов­ния жи­вот, те са кра­си­ви. Ко­га­то чо­век лю­би, той ста­ва кра­сив, щом из­гу­би лю­бов­та си, той пог­роз­ня­ва. То­ва е вън­шна­та стра­на на жи­во­та. Съ­щи­ят за­кон се от­на­ся и до иде­а­ла на чо­ве­ка. До­ка­то чо­век има ня­ка­къв иде­ал, кой­то след­ва, той е кра­сив, щом из­гу­би иде­а­ла си, той ста­ва гро­зен.

Ня­кой ме пи­та: „За­що съм гро­зен?“ Аз да ви от­го­во­ря: не си мис­лил, ни­що по­ве­че! Чо­век, кой­то не е мис­лил, не е кра­сив. Тряб­ва да из­пол­зва­те за­ко­на на ми­съл­та. Ми­съл­та да­ва кра­со­та.

Де­фор­ми­ра­не­то на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм за­поч­ва от ми­съл­та.

Кра­со­та­та за­ви­си от ми­съл­та. Тряб­ва да учас­тват ред спо­соб­нос­ти и чув­ства, за да ста­не чо­век кра­сив. Чо­век, кой­то има кра­си­во ли­це и от­ли­чен, ге­ни­а­лен ум, веж­ди­те му имат осо­бен стро­еж. Но­сът на ге­ни­ал­ни­те хо­ра не е та­къв, ка­къв­то е но­сът на обик­но­ве­ни­те хо­ра.

Чо­век, ако знае как да мис­ли, мо­же да нап­ра­ви, да пос­т­рои ед­но съ­вър­ше­но тя­ло и ед­но кра­си­во, съ­вър­ше­но ли­це.

Ако ма­жеш ко­са­та си и я бо­я­дис­ваш с боя, за­що да не мо­жеш да я бо­я­ди­саш с ми­съл? Ако мо­жеш да сгъс­тиш свет­ли­на­та, ко­са­та ти ще по­тъм­нее. Щом раз­ре­диш свет­ли­на­та, и гла­ва­та ти ще по­бе­лее.

Мно­зи­на бо­я­дис­ват ли­ца­та си, глав­но же­ни­те, да из­глеж­дат кра­си­ви. Бо­я­дис­вай­те ли­це­то си, но с бо­я­та на лю­бов­та.

Чо­век не мо­же да бъ­де кра­сив, ако от ези­ка му не из­ли­зат слад­ки, сил­ни и кра­си­ви ду­ми.