"Вън от нашия свят има един невидим свят, по-рафиниран от нашия и съвсем другояче организиран от нашия. Тези същества от този свят седят по-високо от нас и ни влияят. Смъртта отчасти се дължи на тях. Понякога те постъпват с нас така, както ние постъпваме с кокошките – като решат да заколят някого, заколват го. Решат да пуснат някого, пускат го. Казват: "Този да стане сиромах!" И става. "Този да стане богат!" И става. Каквото кажат, става. Тогава защо говорите за късмет? Защо поддържате, че от човека зависи неговото бъдеще? Да, от човека зависи неговото бъдеще, но ако той е разумен."

"Вие, като влезете в другия свят, ще имате един филм какво сте говорили от детството до 120 години, ако сте живели толкова. Ако си живял 70 години, ще бъде филмувано всичко, което си говорил. Каквото си казал тайно на приятеля си, каквото си казал тайно на сестра си, всичко, каквото си казал, ти ще чуеш целия твой живот. Ще чуваш каква галиматия, каква каша си направил. Ще гледаш еднообразието. Един ден ще го слушаш, втория ден – пак същото, третия ден – пак същото, ще заревеш от себе си."

СМЪРТ

При­съ­да­та

Как­­­во не­­що е щас­­­ти­е­то? Съв­­­ре­­мен­­­ни­­те хо­­ра са ­до­­во­­л­ни, че не са в зат­­­во­­ра, че още не са ги осъ­­ди­­ли на смър­­т­­­но на­­ка­­за­­ние. Рад­­­ва­­ме се, че сме жи­­ви, но вът­­­ре за все­­ки ед­­­но­­го от нас има про­­и­з­­­не­­се­­на при­­съ­­да: ня­­ма да се ми­­не мно­­го вре­­ме, след 4–5–6–7–8–9–10 го­­ди­­ни смърт­­­та, гле­­даш, ще дой­­де. Един ден ще дой­­де и тво­ят ред: „На­­каз­­­ва се по член еди-кой си за еди-кое си прес­­­тъп­­­ле­­ние на смър­­т­­­но на­­ка­­за­­ние“. Вие каз­­­ва­­те: „За­­що ум­­­ря еди-кой си?“ На­­ка­­за­­ха го за прес­­­тъп­­­ле­­ние. Един за­­кон има. Ка­­то дой­­де Хрис­­­тос на зе­­мя­­та, и Не­­го Го на­­ка­­за­­ха за гре­­хо­­ве­­те на хо­­ра­­та, по­­не­­же под­­с­­т­­­ре­­ка­­вал хо­­ра­­та. Ка­­то има­­ли да да­­ват, каз­­­вал: „Не да­­вай­­те, аз ще пла­­тя, вие не пла­­щай­­те ни­­що“. На­­ру­­шил един ред и вслед­­с­­т­­­вие на то­­ва го осъж­­­дат.

Има­те един чо­век, Кой­то е до­шъл и очак­ва ед­но, а Го спо­ле­тя­ва дру­го. Че Го спо­ле­тя­ва, се виж­да, че в стра­да­ни­я­та Си не е очак­вал то­ва. Той ид­ва със свет­ли мис­ли и иде­а­ли, очак­ва, че хо­ра­та ще при­е­мат Не­го­во­то уче­ние, а виж­да ед­но от най-го­ле­ми­те ра­зо­ча­ро­ва­ния, ко­и­то чо­век мо­же да срещ­не в жи­во­та си. И то не един обик­но­вен чо­век, но един, Кой­то се на­ри­ча Син Бо­жий. Той се виж­да изос­та­вен от всич­ки.

По съ­щия на­чин и вас хо­ра­та умо­ря­ват. Ва­ши­те де­ца ще ви умо­рят, ва­ши­ят въз­лю­бен ще ви умо­ри, ва­ши­те уче­ни­ци ще ви умо­рят – туй да го зна­е­те! Хрис­тос има­ше един уче­ник, кой­то Го пре­да­де. Но го пре­да­де ев­ти­но. Ев­рейс­ки­те све­ще­ни­ци му обе­ща­ха: „Ако Го пре­да­деш в на­ши­те ръ­це, ти ще ста­­неш цар на ев­ре­и­те, ще ста­неш зна­ме­нит“, а щом го пре­­да­де, каз­ват: „Ти си пре­дал един из­мен­ник, кой­то ис­ка­ше да раз­ру­ши ев­рейс­кия на­род“. Пред Юда се­де­ше ед­на гран­ди­оз­на идея и ка­то Го про­да­де, ви­дя сво­я­та пог­реш­ка, че ни­как­ва це­на ня­ма не­го­во­то де­я­ние. Ка­то пре­да­де своя Учи­тел, Лю­бов­та се от­не от сър­це­то му и той по­чув­с­т­ва всич­ко­то без­с­мис­лие на жи­во­та си и се обе­си.

И при всич­ко­то то­ва ра­зо­ча­ро­ва­ние хо­ра­та вър­вят вся­ко­га по съ­щия път и всич­ки все очак­ват да се пос­тиг­нат тех­ни­те же­ла­ния, ня­коя тях­на свет­ла идея. Не заб­ра­вяй­те, че всич­ки ви очак­ва та­къв край. Вие каз­ва­те: „Не ми го­во­ри за то­ва, то е за Хрис­та. За нас по-дру­го­я­че ще бъ­де.“ Все съ­що­то ще бъ­де. Не мо­же с вас да не се слу­чи съ­що­то. Ко­га­то сте на кръс­та, ня­ма да ви се прис­ми­ват, а на Хрис­та, ко­га­то бе­ше на кръс­та, Му се прис­ми­ва­ха. Той се­дя три де­на в гро­ба. Ти, ка­то вле­зеш в зе­мя­та, ще се­диш ка­то един ге­рой, ще те тъп­чат. Кол­ко­то и да се мо­ли­те, ня­ма да ви из­ва­дят из зе­мя­та.

Ние схва­ща­ме ма­те­ри­ал­ния жи­вот в три ус­ло­вия: нас­то­я­ще, ми­на­ло и бъ­де­ще. Жи­вот, кой­то се обус­ла­вя от та­ко­ва ед­но по­ло­же­ние, е вся­ко­га ог­ра­ни­чен. Как­во­то и да нап­ра­ви­те, той е ог­ра­ни­чен, вие не сте гос­по­да­ри на то­ва по­ло­же­ние. Чо­век, кой­то има ми­на­ло, кой­то има нас­то­я­ще и кой­то има бъ­де­ще, неп­ре­мен­но е осъ­ден да ум­ре, щом има тия три по­ло­же­ния в се­бе си – при­съ­да­та му е тег­ле­на. Ко­га­то и да е, кой­то и да е, все ще бъ­де ек­зе­ку­ти­ран. Ня­ко­го ще ек­зе­ку­ти­рат след ня­кол­ко де­на или сед­ми­ци, ня­ко­го след ме­се­ци или го­ди­ни, но все­ки все ще бъ­де ек­зе­ку­ти­ран един ден, все ще дой­де при­съ­да­та му. Ние го­во­рим за фи­зи­чес­кия свят, за фи­зи­чес­кия жи­вот. Се­га вие пла­че­те – при­съ­да­та е из­пъл­не­на вър­ху ня­кое ва­ше де­те или вър­ху ня­коя ва­ша дъ­ще­ря, или вър­ху ва­шия мъж, все е из­пъл­не­на вър­ху ня­ко­го и сте не­до­вол­ни. В края на кра­и­ща­та все ще ви из­ка­рат ви­нов­ни. Кой ви осъж­да и кой ви ек­зе­ку­ти­ра, не зна­е­те. Да има ня­кой вън­шен съ­дия спе­ци­ал­но, не зна­е­те. Ня­кой път има спе­ци­а­лен съд, осъж­дат го и го хва­щат. Осъж­дат го ка­то прес­тъпник и го пос­та­вят в зат­вор. Ня­кои хо­ра пък ни­кой не ги съ­ди, тях нап­ра­во ги ек­зе­ку­ти­рат.

Каз­вам: що се от­на­ся до вън­ш­на­та стра­на на це­ло­куп­ния жи­вот, той мо­же да се раз­г­леж­да ка­то общ, сло­жен ор­га­ни­зъм, със­та­вен от без­б­рой­но чис­ло ко­ле­ла. Все­ки чо­век, ка­то ин­ди­вид, със­тав­ля­ва част от то­зи ор­га­ни­зъм. До­ка­то е в то­зи ор­га­ни­зъм и се вър­ти за­ед­но с всич­ки ко­ле­ла, той се мис­ли мно­го не­що. Счу­пи ли се оба­че един от зъб­ци­те на ко­ле­ла­та, той раз­би­ра ве­че, че си­ла­та не е у не­го и за­поч­ва да се чу­ди, да мис­ли как­во да пра­ви. Каз­вам: един от зъб­ци­те на ко­ле­ла­та се счу­пи. „Как­во да пра­вя?“ Ще ча­каш, до­ка­то дой­де ня­кой ве­лик майс­тор да поп­ра­ви счу­пе­ния зъ­бец. Той мо­же да го поп­ра­ви, а мо­же и да го из­ва­ди, да го хвър­ли на­вън и вмес­то не­го да ту­ри здрав. Ще ка­же­те: „Как е въз­мож­но да ме из­ва­дят на­вън?“ Да, чо­век мо­же да бъ­де из­ва­ден на­вън, и ка­то зъб от ня­кое ко­ле­ло, и ка­то ко­ле­ло, да се пре­то­пи и да се пос­та­ви от­но­во в друг ня­кой ор­га­ни­зъм. От ве­щия, от ве­ли­кия майс­тор за­ви­си фор­ма­та, ко­я­то мо­же да ви се да­де. Тряб­ва да зна­е­те, че вие още не сте гос­по­да­ри ни­то на сво­я­та фор­ма, ни­то на своя жи­вот. Вие се на­ми­ра­те още под опе­кун­с­т­во­то на Ве­ли­кия за­кон. Каз­ва­те: „Ние сме сво­бод­ни“. Не, пре­ди всич­ко вие не сте сво­бод­ни ни­то от въш­ки­те, ни­то от бъл­хи­те, ни­то от ко­ма­ри­те. Ед­ва сед­не­те ня­къ­де и усе­ща­те ве­че, че не­що ви е ужи­ли­ло.

Осъ­дят те, за­ро­вят те, по­не­же тво­я­та же­на дош­ла да ца­ру­ва. Мъ­жът уми­ра, за­що? За­що­то же­на­та ца­ру­ва. Же­на­та уми­ра, за­що­то мъ­жът ца­ру­ва. Вся­ко­га, ко­га­то дой­де един да ца­ру­ва, неп­ре­мен­но дру­ги­ят ще ум­ре.

Каз­­­вам: да вяр­­­ва­­­ме, че Бог съз­­­да­­­де Не­­­бе­­­то и зе­­­мя­­­та. Да се ро­­­ди в нас она­­­зи свет­­­ла ми­­­съл, че при то­­­зи те­­­жък жи­­­вот, кой­­­то се­­­га ми­­­на­­­ва­­­ме, да зна­­­ем, че има един из­­­хо­­­ден път. В ни­­­коя си­­­с­­­те­­­ма вие ня­­­ма да на­­­ме­­­ри­­­те ва­­­ше­­­то спа­­­се­­­ние. В ко­­­я­­­то и цър­­­к­­­ва да сте, как­­­во­­то и по­­­ли­­­ти­­чес­­­ко ве­­­рую да из­­­по­­­вяд­­­ва­­­те, мо­­­же да сте ан­­­г­­­ли­­ча­­­нин, аме­­­ри­­­ка­­­нец, ру­­­син, не­­­мец, вие не мо­­­же да се из­­­ба­­­ви­­­те от ло­­­ши­­­те пос­­­лед­­­с­­­т­­­вия на жи­­­во­­­та. Вие сте осъ­­­де­­­ни да ум­­­ре­­­те. Каз­­­ва­­­те: „Да си по­­­жи­­­ве­­­ем...“ Не се лъ­­­же­­­те с един жи­­­вот, при кой­­­то след ка­­­то се на­­­я­­­де­­­те ху­­­ба­­­во, ще ви обе­­­сят на въ­­­же­­­то. Не счи­­­тай­­­те то­­­ва за жи­­­вот. Пред­­­по­­чи­­­там да ме обе­­­сят гла­­­ден. Ако ще ум­­­ра, да ум­­­ра гла­­­ден.

За 120 го­ди­ни сте пра­тени в учи­ли­ще­то, 120 го­ди­ни има­те да учи­те. Той на 10 го­ди­ни не ис­ка да иде, на 20 го­ди­ни не ис­ка да иде, на 30 го­ди­ни, на 50 го­ди­ни, на 60, най-пос­ле на 70 на­тъ­жи­ли се мно­го, пра­тят, арес­ту­ват го. Каз­вам: за­туй на ва­ши­те до­маш­ни пра­щай­те чес­то пис­ма. Раз­п­ра­вяй­те им как учи­те, как­ва по­мощ ис­ка­те. Се­га, на зе­мя­та, ис­ка­те да бъ­де­те щас­т­ли­ви. То е друг въп­рос. Аз гле­дам ня­кой път мра­ву­ня­ци в ни­ва­та, ка­то ми­не ра­ло­то ня­кол­ко пъ­ти, ора­чът ка­то пре­ка­ра плу­га 4–5 пъ­ти, пог­лед­неш – мра­ву­ня­ка го ня­ма. Каз­ва: „Свър­ши се“.

То­зи ромб, то е чо­ве­кът. То­зи кръг, то­ва е зе­мя­та, ко­я­то грее Слън­це­то, ва­ша­та зе­мя. Туй е ва­ши­ят свят, де­то мис­ли­те да на­пи­ше­те ве­ли­ки ра­бо­ти, да на­пи­ше­те ня­кое съ­чи­не­ние, да се прос­ла­ви­те ка­то един му­зи­кант или по­ет, или ка­то ня­кой ре­фор­ма­тор, ня­кой про­по­вед­ник, ня­кой вла­ди­ка. Как­во ли не мис­ли­те! В све­та как­ви ли не­ща ня­ма! Всич­ки са доб­ри ра­бо­ти, но ка­то ста­не­те вла­ди­ка, как­во ще нап­ра­ви­те? Ще бла­гос­ла­вя­те хо­ра­та, без да ги бла­гос­ло­ви­те. Ка­то ста­не­те цар, ще уп­рав­ля­ва­те хо­ра­та, без да ги оп­ра­ви­те. Ако ста­не­те ге­не­рал, ще по­беж­да­ва­те, без да сте по­бе­ди­ли. Ще бъ­де­те са­мо с илю­зи­я­та в све­та, че сте пос­тиг­на­ли ня­как­ва по­бе­да. Пос­ле и вас ка­то ге­не­рал, и вас ще по­бе­дят, и ка­то вла­ди­ка ще ви по­бе­дят. То­га­ва: де ви е по­бе­да­та?
Пи­там: след 120 го­ди­ни вие, мла­ди­те, къ­де ще бъ­де­те? Каз­ва­те: „Ще ум­рем“. Че то е глу­па­ва ра­бо­та да ум­ре­те! По-глу­па­ва ра­бо­та от уми­ра­не­то ня­ма. Да очак­ва­те да ум­ре­те, то е все ед­но ка­то един, кой­то е осъ­ден на смър­т­но на­ка­за­ние ня­къ­де и ча­ка да го обе­сят. Как­во по­каз­ва обес­ва­не­то? Че то­зи чо­век е сля­зъл от дър­во­то пре­ди да е ум­рял. Ка­то го обе­сят, каз­ват: „Ти тряб­ва­ше да се­диш на Бо­жес­т­ве­но­то дър­во, да уз­ре­еш, че да имаш не­що в све­та“.
Се­га вие взе­ма­те фи­зи­чес­ко­то обес­ва­не. Ти, ка­то прес­та­неш да мис­лиш, ти ве­че си обе­сен. Ти, ка­то прес­та­неш да чув­с­т­ваш, ти ве­че си обе­сен. Ти, ка­то прес­та­неш да ра­бо­тиш, ти ве­че си обе­сен.
Има хо­ра, ко­и­то не се бе­сят. Има хо­ра, ко­и­то не мо­жеш да ги обе­сиш.

Вие каз­­­ва­­­те: „Да си по­­­жи­­­ве­­­ем на зе­­­мя­­­та“. След ка­­­то си по­­­жи­­­ве­­­е­­те на зе­­­мя­­­та и си за­­­ми­­­не­­­те, как­­­во ще о­­­с­­­та­­­не след туй по­­­жи­­­вя­­­ва­­­не, как­­­во ви очак­­­ва? Пред­­­с­­­та­­­ве­­­те си, че ед­­­на тре­­­ва ме пи­­­та как­­­во е ней­­­но­­­то пред­­­наз­­­на­­че­­­ние на зе­­­мя­­­та. Каз­­­вам Ј: да из­­­рас­­­неш буй­­­на, соч­­­на, за­­­що­­­то ще бъ­­­деш опа­­­са­­на от ед­­­на ов­­­ца и тво­­­ят жи­­­вот ще ста­­­не част от ней­­­ния. А пос­­­ле? Пос­­­ле ов­­­ца­­­та, в ко­­­я­­­то жи­­­ве­­­еш, ще бъ­­­де изя­­­де­­­на от чо­­­ве­­­ка и ти ще за­­­поч­­­неш да жи­­­ве­­­еш в чо­­­ве­­­ка. Пос­­­ле? Пос­­­ле зе­­­мя­­­та ще изя­­­де чо­­­ве­­­ка и ти пак ще за­­­поч­­­неш да жи­­­ве­­­еш в зе­­­мя­­­та. То­­­ва е бъ­­­де­­­ще­­­то на тре­­­ва­­­та, но как­­­во ще раз­­­бе­­­ре тя от то­­­ва?

Чес­то слу­ша­те хо­ра­та да каз­ват: „Да ста­нем сил­ни! Да уре­дим ра­бо­ти­те си!“ Всич­ки за­поч­ват с ед­на от най-труд­ни­те за­да­чи. Ис­ка­те ли да уре­ди­те ра­бо­ти­те си, иде­те в щас­т­ли­вия град – гра­дът на щас­т­лив­ци­те, де­то хо­ра­та хо­ди­ли да се учат. Един от тия хо­ра бил не­до­во­лен, за­то­ва оти­шъл при един све­ще­ник и му ка­зал: „Дя­до по­пе, не съм до­во­лен от жи­во­та си. Как­во ще ме по­съ­вет­ваш?“ Све­ще­ни­кът му ка­зал: „Все­ки ден, ка­то ви­диш ня­кой ум­рял, иди до не­го­ва­та веч­на къ­ща, поз­д­ра­ви го и се вър­ни на­зад“. Ка­то при­ла­гал съ­ве­та на све­ще­ни­ка ня­кол­ко го­ди­ни на­ред, той оти­шъл при не­го и му ка­зал: „Дя­до по­пе, раз­б­рах та­зи ра­бо­та. Тя би­ла мно­го мъч­на.“