"През месец септември 1818 г. близо до малабарския бряг на Южна Индия случайно бе направено неочаквано откритие. Тогава то до такава степен се видя на всички странно и даже невероятно, че отначало никой не му повярва..." Една малка група от англичани и придружаващи ги местни жители след множество премеждия попадат сякаш в непозната, нова страна сред мъглите на Сините планини. Там те откриват пет племена, неизвестни дотогава, които значително се различават от познатите народности, населяващи Индия. Между тях две будят особен интерес: курумбите и тодите. Част от курумбите живеят в колиби, а други, наречени мулу-курумби – в гнезда по дърветата и приличат повече на големи маймуни, отколкото на човешки същества. Въпреки външния си вид, ръст (около 90 см) и птичия си говор, курумбите прилагат черна магия, която най-често завършва със смърт за пострадалия. На другия полюс са тодите, които само са в състояние да противодействат на курумбите. Ето тяхното описание от един английски справочник от 1853 г.: "Тези диваци са великолепно сложена атлетическа раса от великани. Техните маниери са пълни с грация и достойнство... Тодите не употребяват никакво оръжие освен къса тояжка от бамбук, която винаги се намира в дясната им ръка. Техните жреци, които спазват обет за безбрачие, служат на свещените биволи."

• В КО­Я­ТО ДВА­МА АН­Г­ЛИ­ЧА­НИ ТРЪГ­ВАТ НА ЛОВ ЗА БО­ГО­ВЕ, А СРЕ­ЩАТ БОА-УБИ­ЕЦ, ТИГ­РИ-ЧО­ВЕ­КО­ЯД­ЦИ, ДОБ­РИ ВЕ­ЛИ­КА­НИ И ЗЛИ ЛИ­ЛИ­ПУ­ТИ. • ДИ­ВИ­ТЕ СТРА­­ХО­ВЕ НА ТУ­ЗЕМ­ЦИ­ТЕ ШИ­КА­РИ. • ПЪР­ВИ СРЕ­ЩИ С „ОМА­­ГЬО­СА­НИ­ТЕ ПЛА­НИ­НИ“. • ЕДИН ПОГ­ЛЕД КЪМ ВЕЧ­НА­ТА ПРО­ЛЕТ ОТ ХЪЛ­МА НА ГРОБ­НИ­ЦИ­ТЕ. • В ОБ­К­РЪ­ЖЕ­НИЕ НА ВОЙН­С­Т­ВЕ­НИ МАЙ­МУ­НИ И СВИ­РЕ­ПИ БИ­ВО­ЛИ. • НА ГОС­ТИ У ДЖЕН­ТЪЛ­МЕ­НИ­ТЕ ТО­ДИ.

Точ­но пре­ди шес­т­де­сет и че­ти­ри го­ди­ни, т.е. през ме­сец сеп­тем­в­ри 1818 г., бли­зо до ма­ла­ба­ро­кия бряг на Юж­на Ин­дия слу­чай­но бе нап­ра­ве­но не­о­чак­ва­но от­к­ри­тие. То­га­ва то до та­ка­ва сте­пен се ви­дя на всич­­­ки стран­но и да­же не­ве­ро­ят­но, че от­на­ча­ло ни­кой не му по­вяр­ва. Миг­но­ве­но въз­ник­на­ха за­бър­ка­ни и съ­­вър­ше­но фан­тас­тич­ни слу­хо­ве, ко­и­то от­на­ча­ло плъз­на­­ха сред на­ро­да, а пос­ле се раз­п­рос­т­ра­ни­ха и сред вис­­­ши­те сло­е­ве на об­щес­т­во­то. Но ко­га­то слу­хо­ве­те на­ме­­ри­ха мяс­то по стра­ни­ци­те на мес­т­ни­те вес­т­ни­ци, тре­­с­ка­та на очак­ва­не­то се пре­вър­на в ис­тин­с­ко бе­зу­мие...
Ако го­во­рим с ези­ка на ня­кои из­вес­т­ни фи­зи­о­ло­зи, в поч­ти ат­ро­фи­ра­ни­те от без­дейс­т­вие мо­зъ­ци на ан­г­ло-мад­рас­ци­те про­те­че мо­ле­ку­ляр­на лер­тур­ба­ция. Всич­ко жи­во се раз­мър­да, раз­д­ви­жи и ви­со­ко за­бъл­ну­ва за ня­ка­къв си чуд­но прох­ла­ден едем в са­ми­те нед­ра на Си­ни­те хъл­мо­ве1, от­к­рит уж от два­ма сме­ли лов­ци. Спо­ред тех­ни­те све­де­ния там е зе­мен рай: бла­го­у­хан­ни зе­фи­ри и прох­ла­да ца­рят през ця­ла­та го­ди­на. В та­зи стра­на, над веч­ни­те мъг­ли на Ку­им­ба­тур1, в ко­я­то шу­мят ве­ли­чес­т­ве­ни во­до­па­ди и от яну­а­ри до де­кем­в­ри про­дъл­жа­ва веч­на ев­ро­пейс­ка про­лет, цъф­тят ди­ви ро­зи и бла­го­у­ха­ят ли­лии, го­ле­ми кол­ко­то ед­на тиква2. Там сво­бод­но се раз­хож­дат гра­мад­ни до­по­топ­ни би­во­­ли и оби­та­ват гъ­ли­ве­ров­с­ки броб­дин­г­на­ги и ли­ли­пу­ти. Вся­ка до­ли­на, вся­ка тес­ни­на на та­зи чуд­на ин­дийс­ка Швей­ца­рия пред­с­тав­ля­ва зат­во­рен за ос­та­на­лия свят кът от зем­ния рай.
От те­зи раз­ка­зи на „ви­со­ко по­чи­та­е­ми­те“ от­ци на Ост-Ин­дийс­ка­та ком­па­ния по­те­ко­ха слюн­ки. От­на­ча­ло ни­кой не зна­е­ше къ­де имен­но са от­к­ри­ти та­ки­ва чу­­де­са, ни­то пък как мо­же да се оти­де в тол­ко­ва при­­мам­ли­ва за сеп­тем­в­ри прох­ла­да. Най-пос­ле „от­ци­те“ ре­ши­ха, че тряб­ва по офи­ци­а­лен на­чин да се под­к­ре­пи от­к­ри­ти­е­то и пре­ди всич­ко да се уз­нае как­во имен­но е от­к­ри­то. Лов­ци­те бя­ха по­ви­ка­ни в Глав­на­та кан­то­­ра на пре­зи­ден­т­с­т­во­то и то­га­ва се уз­на със си­гур­ност, че бли­зо до Ку­им­ба­тур се е слу­чи­ло след­но­то...
Но как­во е то­ва Ку­им­ба­тур?
Ку­им­ба­тур е глав­ни­ят град на ед­но­и­мен­на­та око­­лия. Са­ма­та око­лия се на­ми­ра на трис­та ми­ли от Мад­рас, сто­ли­ца­та на Юж­на Ин­дия, и е за­бе­лежителна в мно­го от­но­ше­ния. Тя е обе­то­ва­на­та зе­мя за лов­ци­те на сло­но­ве и тиг­ри, как­то и на по-дре­бен ди­веч, тъй ка­то та­зи око­лия ос­вен дру­ги­те си пре­лес­ти се сла­ви с бла­­та­та и гъс­ти­те си го­ри. Ка­то усе­тят бли­зост­та на смърт­­­та, сло­но­ве­те, кой знае за­що, ви­на­ги из­ли­зат от гъс­та­­та го­ра и оти­ват в бла­та­та. Там те се за­ра­вят в дъл­бо­­ка­та ти­ня, къ­де­то се при­гот­вят спо­кой­но за нир­ва­на. Вслед­с­т­вие на та­зи чуд­на при­вич­ка бла­та­та изо­бил­с­т­ват с тех­ни­те зъ­би и там сло­но­ва­та кост се до­би­ва (или по-ско­ро се до­би­ва­ше) съв­сем лес­но.
Уви, за бед­на­та Ин­дия всич­ко се из­ме­ни. Се­га в нея ни­що не се до­би­ва и ни­кой ни­що не мо­же да до­­бие ос­вен мо­же би ви­цек­ра­лят, ко­му­то власт­та но­си ви­со­ки по­чес­ти и лу­ди па­ри, впро­чем по­ня­ко­га с при­­мес от раз­ва­ле­ни яй­ца, из­п­ра­те­ни му от сър­ди­ти­те англо-ин­дий­ци. Меж­ду „то­га­ва“ и „се­га“ лег­на сян­ка­та на им­пер­с­кия „прес­тиж“, пос­ред кой­то стои при­ви­де­­ни­е­то на лорд Би­кон­с­филд ... То­га­ва „от­ци­те на ком­­­па­ния­та“ до­би­ва­ха, ку­пу­ва­ха, от­к­ри­ва­ха и съх­ра­ня­ва­­ха. Се­га ви­цек­рал­с­ки­ят съ­вет по­лу­ча­ва, взе­ма, от­не­ма и ни­що не съх­ра­ня­ва. То­га­ва „от­ци­те“ бя­ха сти­му­ли­­ра­ща си­ла в зас­ти­ва­ща­та кръв на Ин­дия, ко­я­то те, ма­кар и да сму­че­ха, по­ня­ко­га и я под­но­вя­ва­ха с вли­­ва­не­то на но­ва кръв в ос­та­ре­ли­те Ј жи­ли. А се­га ви­­цек­ра­лят със своя съ­вет вли­ва са­мо от­ро­ва.
Но как­то то­га­ва, тъй и се­га Ку­им­ба­тур се сла­ви не са­мо със сво­и­те го­ри и бла­та, но се смя­та и за раз­­­сад­ник на про­ка­за­та, трес­ка­та и сло­нска­та бо­лест1.
Околията, която но­си име­то Ку­им­ба­тур, по-ско­ро е ед­­­на го­ля­ма кли­су­ра. То­ва е тяс­на иви­ца зе­мя, двес­та ми­ли дъл­га и два­де­сет ши­ро­ка.
Раз­по­ло­жена меж­ду Ма­ла­бар и Кар­на­тик, Ку­им­ба-тур­с­ката околия се вряз­ва ка­то ос­тър меч на юг в Ане­мал­с­ки­те или Сло­но­ви­те пла­ни­ни1, на се­вер се из­ди­га пос­те­пен­но към ви­со­чи­ни­те на Май­су­ра, а след то­ва, ка­то че при­тис­ната от За­пад­ни­те гха­ти2 с тех­ни­те гъс­ти, поч­ти дев­с­т­ве­ни го­ри, стръм­но се сни­­ша­ва и из­чез­ва в по-дреб­ни­те джун­г­ли на гор­с­ки­те пле­ме­на. То­ва е тро­пи­чес­ка­та, веч­но зе­ле­на от блат­­­ни­те из­па­ре­ния ро­ди­на на слона и на из­ми­ра­ща­та се­­га боа-кон­с­т­рук­тор. От­към Мад­рас та­зи пла­нин­с­ка ма­са от­да­леч при­ли­ча на пра­во­ъ­гъ­лен три­ъ­гъл­ник, ка­то че ли прик­ре­пен към друг още по-гра­ма­ден три­ъгь­л­ник – към рав­ни­ни­те на Де­кан­с­ка­та пла­нин­с­ка плос­­­кост, ко­я­то със се­вер­ния си край се опи­ра във Виндийс­ки­те пла­ни­ни на Бом­байс­ко­то пре­зи­ден­т­с­т­во, а със за­пад­ния и из­точ­ния – в „хъл­мо­ве­те“ Са­хи­ад­ри на Мад­рас­ко­то пре­зи­ден­т­с­т­во. Те­зи две пла­нин­с­ки ве­риги, раз­­вен­ча­ни от ан­г­ли­ча­ни­те в хъл­мо­ве, със­тав­ля­ват съ­е­ди­ни­тел­на­та точ­ка меж­ду из­точ­ни­те и за­пад­ни ин­­­дийс­ки гха­ти. С пос­те­пен­но­то приб­ли­жа­ва­не към за­­пад­ни­те гха­ти, из­точ­ни­те пос­то­ян­но поч­ват да гу­бят вул­ка­нич­ния си ха­рак­тер. Най-нак­рая, ка­то се съ­е­ди­ня­­ват с въл­но­об­раз­ни­те жи­во­пис­ни въз­ви­ше­ния на за­­пад­ния Май­сур и ка­то се сли­ват с тях, те окон­ча­тел­но прес­та­ват да се смя­тат за гха­ти и се на­ри­чат прос­то ги­ри3.
Два­та края на то­зи три­ъ­гъл­ник се из­ди­гат в Ма­­д­рас­ко­то пре­зи­ден­т­с­т­во, от две­те стра­ни на град Ку­им-ба­тур, ка­то два въз­к­ли­ца­тел­ни зна­ка. Те са ка­то два стра­жа, пос­та­ве­ни от при­ро­да­та да па­зят вхо­да в тес­­­ни­на­та. Те­зи два ос­т­ри вър­ха са увен­ча­ни със зъ­бес­ти ска­ли над под­но­жие от зе­ле­ни го­ри и с бед­ра, веч­но об­гър­на­ти от об­ла­ци и си­ви мъг­ли. То­ва са ос­т­ро­вър-хи­те пла­ни­ни, на­ре­че­ни в мес­т­на­та ан­г­ло-ин­дийс­ка ге­о­­г­ра­фия „Те­не­ри­фит“ на Ин­дия – Нил­ги­ри и Му­кар­табет. Пър­ви­ят, т.е. То­да­бет, се из­ди­га на 2920 м, а дру­­ги­ят – на 2800 м над мор­с­ко­то рав­ни­ще.
В про­дъл­же­ние на це­ли сто­ле­тия те­зи две въз­ви­­ше­ния, с най-стра­шен вид от­да­леч, осо­бе­но гле­да­ни от Ран­га­су­а­ми, се сла­ве­ха сред на­ро­да ка­то пла­ни­ни недо­се­га­е­ми за прос­тосмър­т­ните. От­дав­на та­зи тях­на сла­ва е пре­ми­на­ла в на­род­ни­те ле­ген­ди и су­е­ве­рия, ко­и­то ги обя­вя­ва­ха за об­ласт све­ще­на и сле­до­ва­тел­но ома­гьо­са­на. Да прес­тъ­пиш гра­ни­ца­та им да­же без да щеш, би би­ло све­то­тат­с­т­во, зас­лу­жа­ва­що смърт. Там било жи­ли­ще­то на бо­го­ве­те и вис­ши­те де­ви (ди­ви). Там е свар­гът (ра­ят) и на­ра­кът (адът), пъ­лен с „азу­ри“ и „писаки“1. По та­къв на­чин под ох­ра­на­та на ре­ли­ги­оз­но по­ве­рие Нил­ги­ри и То­да­бет в про­дъл­же­ние на мно­го ве­ко­ве са ос­та­ва­ли не­поз­на­ти за ос­та­на­ла­та Ин­дия. Тол­ко­ва по-мал­ко пък на „дос­то­поч­те­на­та“ Ост-Ин­дийс­ка ком­па­ния би мог­ло да до­йде на­ум да из­с­лед­­­ва зат­во­ре­на­та от всич­ки стра­ни вът­реш­на пла­нин­с­ка мес­т­ност. Не за­то­ва, че ня­кой от тях е вяр­вал в пе­е­­щи­те ду­хо­ве, а за­що­то, наб­лю­да­вай­ки не­до­се­га­е­ми­те им ви­со­чи­ни, те и не по­до­зи­ра­ли, че там би­ха на­ме­­ри­ли та­ки­ва пре­лес­т­ни кът­че­та. Още по-мал­ко пък би­­ха по­вяр­ва­ли, че са оби­та­ва­ни ос­вен от ди­ви­те зве­ро­­ве и зми­и­те и от хо­ра.