Един от най-яростните отрицатели на Блаватска, – граф Вите, неин далечен братовчед, до края на живота си не приема окултните явления и съзира зад тях умело шарлатанство, ще напише в своите спомени: "Когато се запознах отблизо с нея, бях поразен от невероятния й талант да схваща всичко по най-бърз начин: без никога сериозно да е учила музика, тя сама се научи да свири на пиано и изнасяше концерти в Париж и Лондон; без да е изучавала теорията на музиката, тя стана капелмайстор на оркестъра и хора на сръбския крал Милан (както и на кралския хор в Лондон – бел. изд.); без да е изучавала сериозно езици, тя говореше на френски, английски и на други европейски езици като на своя роден език; без да е изучавала руска граматика и литература, тя многократно пред мен пишеше дълги писма в стихове до свои познати и роднини с такава лекота, с каквато аз не бих могъл да напиша писмо в проза – тя можеше да напише цели листове със стихове, които се лееха като музика, без да съдържат нещо съществено. Блаватска пишеше с лекота всевъзможни вестникарски статии на най-сериозни теми, без да познава детайлно предмета, за който пишеше; тя можеше, гледайки събеседника в очите, да разказва небивалици, с други думи – лъжи, но го правеше с такава вътрешна убеденост, с каквато говорят само хора, които освен истината, нищо друго не казват. Като разправяше невероятни истории и измислици, тя изглежда самата вярваше, че това, за което говори, наистина се е случило – ето защо ми се струваше, че в нея имаше нещо демонично, т.е. нещо дяволско, макар че всъщност тя беше незлоблив и добър човек."

„Мо­е­то дет­с­т­во ли? То бе­ше из­пъл­не­но как­то с гле­зо­тии и лу­до­рии, та­ка и с на­ка­за­ния и ожес­то­че­ние. С без­к­рай­ни бо­ле­­с­ти до се­дем-осем­го­диш­на въз­раст и с хо­де­не на сън под вли­я­­ние на ня­как­ва си­ла. Имах две гу­вер­нан­т­ки – фран­цу­зой­ка­та ма­дам Пе­ние и мис Аугус­та Со­фия Джеф­рис, ста­ра мо­ма от Йор­к­шир, как­то и ня­кол­ко ба­вач­ки, ед­на­та от ко­и­то бе­ше на­по­­ло­ви­на та­тар­ка. Ро­де­на съм в Ека­те­ри­нос­лав през 1831 г. За ме­не се гри­же­ха вой­ни­ци­те на ба­ща ми. Май­ка ми по­чи­на, ко­га­­то бях още мал­ка.“ [11, стр.149]
Тряб­ва да се до­ба­ви, че по то­ва вре­ме тя е би­ла на 11 го­ди­ни. „Мис Джеф­рис... бе­ше от­ча­я­на от сво­я­та уче­нич­ка и мо­ми­че­то от­но­во бе­ше да­де­но на ба­вач­ки­те поч­ти до шес­т­го­диш­на въз­­­раст, след ко­е­то тя с по-мал­ка­та Ј сес­т­ра бя­ха из­п­ра­те­ни при ба­ща им. През след­ва­щи­те две или три го­ди­ни мо­ми­че­та­та се на­ми­ра­ха под гри­жи­те на ор­ди­нар­ци­те на ба­ща им; по-го­ля­ма­та пред­по­чи­та­ше тях­на­та ком­па­ния пред та­зи на же­ни­те. Вой­ни­­ци­те ги взе­ма­ха нав­ся­къ­де със се­бе си и ги гле­зе­ха ка­то „де­ца на пол­ка.“ [15, стр. 17]
Еле­на Бла­ват­с­ка си спом­ня: „Пъ­ту­вах­ме с ба­ща ми и не­го­­вия ар­ти­ле­рийс­ки полк до осем-де­вет­го­диш­на въз­раст и по­ня­­ко­га по­се­ща­вах­ме на­ши­те ба­ба и дя­до. Ко­га­то ста­нах на еди­на­­де­сет го­ди­ни, ба­ба ми ме взе при се­бе си. Жи­ве­ех­ме в Са­ра­тов, къ­де­то дя­до ми бе­ше гу­бер­на­тор; пре­ди то­ва той за­е­ма­ше та­зи длъж­ност в Ас­т­ра­хан и под не­го­ва юрис­дик­ция има­ше 80 или 100 хи­ля­ди кал­миц­ки бу­дис­ти.“ [11, стр. 150]
„Още в дет­с­т­во­то си аз се за­поз­нах с ла­ма­из­ма на ти­бет­с­ки­­те бу­дис­ти. Жи­вях ме­се­ци и го­ди­ни сред ла­ма­ис­т­ки­те кал­ми­ци на Ас­т­ра­хан и поз­на­вах тех­ния пър­вос­ве­ще­ник.
... Би­ла съм в Се­ми­па­ла­тинск и на Урал за­ед­но с дя­до ми, кой­то вла­де­е­ше об­шир­ни зе­ми в Си­бир до са­ма­та гра­ни­ца с Мон­­­го­лия, къ­де­то се на­ми­ра­ше ре­зи­ден­ци­я­та на Те­ра­хан Ла­ма. Пъ­­ту­вах съ­що та­ка зад гра­ни­ца и на пет­на­де­сет го­ди­ни ве­че зна­ех мно­го не­ща за ла­ми­те и ти­бет­ци­те.“ [4, XX, стр. 190]
Ста­ра­та при­я­тел­ка на се­мейс­т­во­то Е. Ф. Пи­са­ре­ва пише: „Еле­на Бла­ват­с­ка има мно­го ин­те­ре­сен про­из­ход – сред ней­ни­­те пред­ци има фран­цу­зи, нем­ци, рус­на­ци. Ба­ща Ј е от ро­да на нас­лед­с­т­ве­ни­те мак­лен­бур­г­с­ки прин­цо­ве Ган фон Ро­тен­щерн-Ган. Май­ка Ј е би­ла прав­нуч­ка на ху­ге­но­та Бан­д­ре дьо Пле­си, про­го­нен от Фран­ция по ре­ли­ги­оз­ни при­чи­ни; през 1784г. дъ­ще­ря му се омъж­ва за княз Па­вел Ва­си­ле­вич Дол­го­ру­ки; а тях­­­на­та дъ­ще­ря – кня­ги­ня­та Еле­на Пав­лов­на Дол­го­ру­кая, на свой ред се омъж­ва за Ан­д­рей Ми­хай­ло­вич Фа­де­ев (то­ва имен­но е ба­ба­та на Еле­на Пет­ров­на, ко­я­то е въз­пи­та­ва­ла ра­но оси­ро­те­­ли­те де­ца на сво­я­та дъ­ще­ря). Тя е би­ла за­бе­ле­жи­тел­на, ви­со­ко-кул­тур­на и из­к­лю­чи­тел­но об­ра­зо­ва­на же­на, при­те­жа­ва­ща за­ед­­­но с то­ва и не­о­бик­но­ве­на доб­ро­та; тя е под­дър­жа­ла ко­рес­пон­­­ден­ция с мно­го уче­ни, сред ко­и­то бил и мис­тър Мур­че­сън, пре­­зи­дент на Лон­дон­с­ко­то ге­ог­раф­с­ко дру­жес­т­во, как­то и с дру­ги из­вес­т­ни бо­та­ни­ци и ми­не­ра­ло­зи...
Тя е зна­е­ла пет чуж­ди ези­ка, прек­рас­но е ри­су­ва­ла и е би­ла във всич­ки от­но­ше­ния за­бе­ле­жи­тел­на же­на. Сво­я­та дарба тя пре­да­ла и на дъ­ще­ря си – на Еле­на Ан­д­ре­ев­на, май­ка­­та на Еле­на Пет­ров­на. Еле­на Ан­д­ре­ев­на е авторка на ро­ма­ни и раз­­­ка­зи, би­ла е из­вес­т­на под псев­до­ни­ма „Зи­на­и­да Р.“ и се е пол­­­з­ва­ла с го­ля­ма по­пу­ляр­ност през 40-те го­ди­ни. Мно­го хо­ра са били опечалени от ней­на­та ран­на смърт, а Бе­лин­с­ки Ј пос­ве­тил ня­кол­­­ко възторжени ре­да, на­ри­чай­ки я „рус­ка­та Жорж Санд“.
Чу­ва­ла съм мно­го не­ща за се­мейс­т­во Фа­де­е­ви от Ма­рия Гри­го­ри­ев­на Ер­мо­ло­ва, же­на с прек­рас­на па­мет, ко­я­то доб­ре ги поз­­­на­ва­ше от Тиф­лис, къ­де­то през 40-те го­ди­ни ней­ни­ят съп­руг е бил гу­бер­на­тор. Тя бе­ше за­пом­ни­ла Еле­на Пет­ров­на ка­то твър­де на­да­ре­но, но мно­го сво­ен­рав­но мо­ми­чен­це, ко­е­то не се под­чи­­ня­ва­ло на ни­ко­го. Тях­но­то се­мейс­т­во се пол­з­ва­ло с ви­со­ка ре­­пу­та­ция, но за тях­на­та ба­ба хо­ра­та има­ли осо­бе­но доб­ро мне­ние и ма­кар че тя не хо­де­ла на гос­ти поч­ти у ни­ко­го, це­ли­ят град ид­вал при нея, „за да зас­ви­де­тел­с­т­ва сво­е­то ува­же­ние“. Ос­вен дъ­ще­ря си Еле­на Ан­д­ре­ев­на, омъ­жи­ла се за ар­ти­ле­рийс­кия офи­цер Ган, и дру­га­та дъ­ще­ря (от бра­ка с Ви­те), тя е има­ла още две де­ца – На­деж­да Ан­д­ре­ев­на и Рос­тис­лав Ан­д­ре­е­вич Фа­­де­е­ви.“
Ра­но оси­ро­тя­ла, Еле­на Пет­ров­на пре­кар­ва по-го­ля­ма­та част от сво­е­то дет­с­т­во при дя­до си Фа­де­ев, от­на­ча­ло в Са­ра­тов, а след то­ва в Тиф­лис. Лят­но вре­ме ця­ло­то се­мейс­т­во за­ми­на­ва­­ло в лят­на­та ре­зи­ден­ция на гу­бер­на­то­ра– го­ля­ма ста­рин­на фа­­мил­на къ­ща, за­о­би­ко­ле­на от гра­ди­на с мно­го по­тай­ни кът­че­­та, из­кус­т­ве­но езер­це и дъл­бо­ко де­ре, зад ко­е­то до са­мия бряг на Вол­га се прос­ти­ра­ла гъс­та го­ра. Тем­пе­ра­мен­т­но­то мо­ми­­че на­блю­да­ва­ло за­га­дъч­ния жи­вот на при­ро­да­та и чес­то cе опит­ва­ло да раз­го­ва­ря с пти­ци­те и жи­вот­ни­те. А през зи­ма­та ка­би­не­тът на ней­на­та уче­на ба­ба ста­вал най-ин­те­рес­но­то мяс­то, ко­е­то мо­же­ло да раз­па­ли и зна­чи­тел­но по-бед­но въ­об­ра­­же­ние. В то­зи ка­би­нет има­ло мно­го интересни не­ща – раз­­­лич­ни пре­па­ри­ра­ни жи­вот­ни, озъ­бе­ни гла­ви на меч­ки и тиг­­­ри, изящ­ни мал­ки ко­либ­ри, со­ви, со­ко­ли и яс­т­ре­би, а над тях под са­мия та­ван ог­ро­мен орел раз­пер­вал ве­ли­чес­т­ве­ни кри­ле. Най-впе­чат­ля­ва­що оба­че би­ло бя­ло­то фла­мин­го, из­пъ­на­ло ка­­то жи­во дъл­га­та си шия. Ко­га­то де­ца­та ид­ва­ли в ка­би­не­та на ба­ба си, те въз­ся­да­ли (поч­ти ка­то кон) бе­лия тю­лен и в по­­лум­ра­ка за­поч­ва­ло да им се стру­ва, че пре­па­ри­ра­ни­те жи­вот­­­ни ожи­вя­ва­ли и за­поч­ва­ли да се дви­жат, а мал­ка­та Еле­на Пет­­­ров­на им раз­каз­ва­ла раз­лич­ни страш­ни и ув­ле­ка­тел­ни ис­то­­рии, нап­ри­мер за фла­мин­го­то, чи­и­то бя­ло-ро­зо­ви кри­ле из­­­г­леж­да­ли ка­то оп­ръс­ка­ни с кръв.
Ос­вен ви­ди­ма­та за всич­ки част от при­ро­да­та, тя наб­лю­да­­ва­ла и не­що дру­го. От ран­но­то си дет­с­т­во мал­ка­та яс­но­вид­ка виж­да­ла ня­ка­къв ве­ли­чес­т­вен ин­дус с бял тюр­бан. Тя го поз­­­на­ва­ла тол­ко­ва доб­ре, кол­ко­то и род­ни­ни­те си, и го на­ри­ча­ла свой Па­зи­тел. Тя чес­то каз­ва­ла, че той ви­на­ги я спа­ся­ва при всич­ки бе­ди.
Един по­до­бен слу­чай ста­нал, ко­га­то Еле­на би­ла на три­на­­де­сет го­ди­ни. Ко­нят, кой­то яз­де­ла, вне­зап­но се из­п­ла­шил и се из­п­ра­вил на зад­ни­те си кра­ка. Мо­ми­че­то би­ло из­х­вър­ле­но от сед­ло­то и увис­на­ло, оп­ле­те­но в стре­ме­на­та. През ця­ло­то то­ва вре­ме, до­ка­то нак­рая ус­пе­ли да обуз­да­ят ко­ня, тя чув­с­т­ва­ла, че не­чии ръ­це под­дър­жат тя­ло­то Ј.
Друг по­до­бен слу­чай ста­нал в по-ран­на въз­раст, ко­га­то би­ла още съв­сем мал­ка. Мно­го Ј се при­ис­ка­ло по-доб­ре да раз­г­ле­да ед­на кар­ти­на, ко­я­то ви­ся­ла ви­со­ко на сте­на­та и би­ла зак­ри­та с бя­ло пок­ри­ва­ло. Тя по­мо­ли­ла да сне­мат пок­ри­ва­ло­­то, но же­ла­ни­е­то Ј не би­ло из­пъл­не­но. За­то­ва вед­нъж, ос­та­­вай­ки са­ма, пре­мес­ти­ла ма­са­та към сте­на­та, пос­та­ви­ла вър­ху нея ед­на по-мал­ка ма­сич­ка и вър­ху нея зак­ре­пи­ла стол. След то­ва, из­ка­тер­вай­ки се вър­ху сто­ла, с ед­на ръ­ка се оп­ря­ла на сте­на­та, а с дру­га­та хва­на­ла края на пок­ри­ва­ло­то. В то­зи мо­­мент оба­че за­гу­би­ла рав­но­ве­сие и по­ве­че ни­що не пом­не­ла. Ко­га­то дош­ла на се­бе си, ви­дя­ла, че ле­жи на по­да здра­ва и нев­ре­ди­ма, а две­те ма­си и сто­лът сто­я­ли на пре­диш­ни­те си мес­та. Един­с­т­ве­но­то сви­де­тел­с­т­во, пот­вър­ж­да­ва­що, че то­ва съ­би­тие дейс­т­ви­тел­но се е слу­чи­ло, би­ли сле­ди­те от мал­ки­те Ј ръ­чич­ки вър­ху праш­на­та сте­на под кар­ти­на­та. [18, яну­а­ри, 1913, стр. 503]
Не­ка пре­дос­та­вим на Еле­на Бла­ват­с­ка да про­дъл­жи раз­ка­­за за сво­е­то дет­с­т­во: „Пъ­ту­ва­не­то до Лон­дон ли? За пръв път бях в Лон­дон за­ед­но с ба­ща ми през 1844 г., а не през 1851 г.... Ба­ща ми ме за­ве­де в Лон­дон за уро­ци по му­зи­ка. По-къс­но взе­мах уро­ци по му­зи­ка у ста­рия Мо­ше­ле. Жи­ве­ех­ме ня­къ­де бли­зо до Пим­ли­ко, но не съм си­гур­на къ­де.“ [11, стр. 150]
А. П. Си­нет пре­раз­каз­ва за­ба­вен слу­чай, ста­нал при пър­­­во­то Ј прис­ти­га­не в Лон­дон: „Кол­ко­то до поз­на­ва­не­то на ан­­­г­лийс­кия език, тук на са­мо­лю­би­е­то Ј бил на­не­сен те­жък удар. Да го­во­ри по ан­г­лийс­ки я би­ла учи­ла пър­ва­та Ј гу­вер­нан­т­ка мис Джеф­рис, но в Юж­на Ру­сия не раз­би­ра­ли мно­го от ди­а­­лек­т­ни тън­кос­ти. И тъй ка­то гу­вер­нан­т­ка­та би­ла ро­де­на в Йоркшир, щом мад­мо­а­зел Ган за­поч­ва­ла да го­во­ри, то­ва пре­диз­­­вик­ва­ло дру­жен смях сред ней­ни­те поз­на­ти. Сме­си­ца­та от йоркшир­с­ки и ека­те­ри­нос­лав­с­ки ди­а­лект съз­да­ва­ла тол­ко­ва ко­­ми­чен ефект, че мад­мо­а­зел Ган ско­ро ре­ши­ла, че по­ве­че ня­ма да раз­в­ли­ча сво­и­те при­я­те­ли по то­зи на­чин и се от­ка­за­ла от опи­ти­те си да ус­вои ан­г­лийс­ки език.“ [15, стр. 38]
Еле­на Бла­ват­с­ка про­дъл­жа­ва: „С ба­ща ми пре­ка­рах­ме ед­на сед­ми­ца в Бат и це­ли дни ни ог­лу­ша­ва­ше кам­ба­нен звън. При­­ис­ка ми се да по­яз­дя по ка­заш­ки, но той не ми раз­ре­ши и аз из­пад­нах в ис­те­рия. Той бла­гос­ло­ви не­бе­са­та, ко­га­то нак­рая се вър­нах­ме вкъ­щи. Пъ­ту­вах­ме два-три ме­се­ца из Фран­ция, Гер­ма­ния и Ру­сия. В Ру­сия с на­шата карета пре­о­до­ля­ва­хме на ден по 25 ми­ли.“ [11, стр. 150]
„В пис­ма­та на френ­с­ки език ние до­ба­вях­ме de към сво­я­та фа­ми­лия – ка­то бла­го­род­ни­ци. Ако фа­ми­ли­я­та се из­пис­ва­ше на нем­с­ки, до­ба­вях­ме von. Аз бях и мад­мо­а­зел de Han, и von Han. То­ва не ми ха­рес­ва­ше и аз ни­ко­га не пос­та­вях de към фа­ми­ли­я­та на Бла­ват­с­ки, ма­кар че той бе­ше с бла­го­ро­ден про­­из­ход; ро­до­на­чал­ни­кът хет­ман Бла­ват­ко е ос­та­вил два кло­на – Бла­ват­с­ки в Ру­сия и гра­фо­ве Бла­ват­с­ки в Пол­ша.
Как­во още да до­ба­вя? Ба­ща ми е бил ка­пи­тан в ар­ти­ле­рий­­с­ки полк, ко­га­то се оже­нил за май­ка ми. След ней­на­та смърт той на­пус­на ар­ми­я­та с чин пол­ков­ник. Слу­жил е в 6-а бри­га­да и е имал чин по­мощ­ник-ка­пи­тан още при напускането на Па­риж­кия кор­пус. Чи­чо Иван Алек­се­е­вич фон Ган е бил ди­­рек­тор на де­пар­та­мен­та на рус­ки­те прис­та­ни­ща в Санкт Пе­­тер­бург. Не­го­ва­та пър­ва съп­ру­га е би­ла demoiselle d’honneur (дос­той­на­та да­ма) гра­фи­ня Кон­то­у­зо­ва; en secondes noces (във вто­рия си брак) той бил же­нен за още ед­на дос­той­на да­ма макар и дос­та съ­сух­ре­на – ма­дам Ча­то­ва.
А чи­чо Гус­тав в пър­вия си брак е бил же­нен за гра­фи­ня Адел­берг, дъ­ще­ря на ге­не­рал Бро­не­виц­ки и т.н., и т.н. Ня­­мам ос­но­ва­ние да се сра­му­вам от род­ни­ни­те си, но ми е обид­­­но, че ста­нах Бла­ват­с­ка, за­що­то ако бях по­лу­чи­ла бри­тан­с­ко граж­дан­с­т­во и бях ста­на­ла ня­как­ва си ми­сис Снукс или Тафма­тон, то­га­ва, как­то се каз­ва, „щяха да ме гледат с друго око“. Не се ше­­гу­вам. В про­ти­вен слу­чай аз ня­ма да мо­га да се вър­на в Ин­­­дия.“ [11, стр. 150]
„Сес­т­ра ми Ве­ра е с три го­ди­ни по-мал­ка от мен. А сес­т­ра ми Ли­за се ро­ди от вто­рия брак на ба­ща ми; той се оже­ни, до­кол­ко­то си спом­ням, през 1850 г. за ба­ро­не­са фон Лан­ге. След две го­ди­ни и тя по­чи­на. Ли­за се ро­ди, стру­ва ми се, през 1852 г. Май­ка ми по­чи­на шест ме­се­ца, след ка­то ро­ди брат ми Ле­о­нид ня­къ­де око­ло 1839–1840, не пом­ня точ­но.“ По све­де­­ния от сес­т­ра Ј Ве­ра Же­ли­хов­с­ка, ко­я­то е по-точ­на по от­но­ше­ние на да­ти­те, май­ка им е по­чи­на­ла през 1842 г. Же­ли­хов­­­с­ка пи­ше: „На­ша­та май­ка Еле­на дьо Ган, по ба­ща Фа­де­е­ва, по­чи­на на 27 го­ди­ни. Въп­ре­ки ран­на­та си смърт, тя ус­пя да си спе­че­ли ли­те­ра­тур­на из­вес­т­ност, поз­во­ли­ла на един от на­ши­те най-доб­ри кри­ти­ци – Бе­лин­с­ки, да я на­ре­че „рус­ка­та Жорж Санд“. На шес­т­на­де­сет­го­диш­на въз­раст тя се омъ­жи­­ла за ар­ти­ле­рийс­кия ка­пи­тан Пи­ер дьо Ган и ско­ро на­пъл­но се от­да­ла на въз­пи­та­ни­е­то на де­ца­та си.
По-го­ля­ма­та дъ­ще­ря Еле­на бе­ше не за го­ди­ни­те си мно­го раз­ви­то де­те и още от ран­но­то си дет­с­т­во прив­ли­ча­ше вни­ма­­ни­е­то на всич­ки за­о­би­ка­ля­щи. Тя не приз­на­ва­ше ни­как­ва дис­­­цип­ли­на, не се вслуш­ва­ше в съ­ве­ти­те на въз­пи­та­те­ли­те и за всич­ко си има­ше соб­с­т­ве­но мне­ние. Тя бе­ше из­к­лю­чи­тел­но ори­ги­нал­на, са­мо­у­ве­ре­на и дръз­ка. Ко­га­то след смърт­та на май­ка ни оти­дох­ме да жи­ве­ем у наши род­ни­ни, учи­те­­лите ни имаха големи проблеми с Еле­на, но въп­ре­ки пре­неб­ре­жи­­тел­но­то Ј от­но­ше­ние към уро­ци­те, тя по­ра­зя­ва­ше с не­о­бик­­­но­ве­на­та си на­да­ре­ност и с осо­бе­на­та ле­ко­та, с ко­я­то изу­ча­ва­­ше чуж­ди ези­ци, как­то и със сво­и­те му­зи­кал­ни спо­соб­нос­ти. Бя­ха Ј при­съ­щи всич­ки чер­ти на мом­чеш­кия ха­рак­тер, как­то доб­ри, та­ка и ло­ши; тя оби­ча­ше пъ­те­шес­т­ви­я­та и прик­лю­че­ни­я­та, пре­зи­ра­ше опас­нос­ти­те и бе­ше аб­со­лют­но рав­но­душ­на към съ­ве­ти­те на въз­рас­т­ни­те.
Пре­ди смърт­та си... май­ка ни мно­го се тре­во­же­ше за бъ­де­­ща­та съд­ба на по-го­ля­ма­та си дъ­ще­ря и за по­доб­но без­по­койс­т­во има­ше всич­ки ос­но­ва­ния. „Е, как­во пък – каз­ва­ше тя, – мо­же и да е по-доб­ре, че уми­рам; по­не ня­ма да се мъ­ча, виж­­­дай­ки гор­чи­ва­та участ на Еле­на. Аз съм аб­со­лют­но убеде­на, че ней­на­та съд­ба ня­ма да е ка­то на обикновена же­на и в жи­во­та Ј е съ­де­но мно­го да стра­да.“
Как­во точ­но про­ро­чес­т­во!“ [11, стр, 160; 12, но­ем­в­ри, 1894]


2. ДЕ­ТЕ-МЕ­ДИ­УМ

Бла­ват­с­ка опис­ва след­ния слу­чай: „Спом­ням си ед­на от мо­и­­те гу­вер­нан­т­ки. Тя има­ше на­ви­ка да крие пло­до­ве, до­ка­то те из­г­ни­ва­ха в чек­ме­д­же­та­та на бю­ро­то Ј. Те­зи чек­ме­д­же­та бя­ха пос­то­ян­но пъл­ни със заг­ни­ва­щи пло­до­ве. Тя ве­че не бе­ше мла­­да и се раз­бо­ля теж­ко. По то­ва вре­ме мо­я­та ле­ля, в чий­то дом то­га­ва жи­ве­ех, бе­ше про­чис­ти­ла всич­ки чек­ме­д­же­та и бе­ше из­­­х­вър­ли­ла раз­ва­ле­ни­те пло­до­ве. Та­зи бол­на, уми­ра­ща же­на оба­­че не­о­чак­ва­но по­ис­ка да Ј да­дат ед­на от ней­ни­те лю­би­ми „зре­­ли“ ябъл­ки. За всич­ки бе­ше съв­сем яс­но как­во тя раз­би­ра­ше под то­ва и ле­ля ми са­ма оти­де в ста­я­та за слу­ги, за да се раз­по­­ре­ди да Ј да­дат ня­как­ва гни­ла ябъл­ка. И не­о­чак­ва­но съ­об­щи­ха, че бол­на­та е по­чи­на­ла. Ле­ля ми се за­ти­ча на­го­ре, а аз и ня­кол­ко от прис­луж­ни­ци­те хук­нах­ме след нея. Но ко­га­то ми­на­вах­ме пок­­­рай ста­я­та, в ко­я­то се на­ми­ра­ше въп­рос­но­то бю­ро, ле­ля ми из­­­ви­ка от уп­ла­ха. Бър­зо се приб­ли­жих­ме и ви­дях­ме, че мо­я­та гу­вер­нан­т­ка стои в ста­я­та и яде ябъл­ки, след ко­е­то ви­де­ни­е­то из­чез­на. Ко­га­то вле­тях­ме в спал­ня­та, ви­дях­ме по­чи­на­ла­та на лег­лото, а до нея все та­ка си се­дя­ха бол­ног­ле­дач­ки­те, ко­и­то не я бя­ха ос­та­вя­ли до­ри и за ми­ну­та... Та­ка се бе­ше ре­а­ли­зи­ра­ла пос­­­лед­на­та ми­съл на уми­ра­ща­та. То­ва е на­пъл­но дос­то­ве­рен раз­­­каз за не­що, ко­е­то съм ви­дя­ла са­ма.“ [18, ап­рил, 1884]
Бла­ват­с­ка про­дъл­жа­ва спо­ме­на си: „В про­дъл­же­ние на око­­ло шест го­ди­ни (във въз­раст­та меж­ду осем и пет­на­де­сет го­ди­­ни) при мен вся­ка ве­чер ид­ва­ше ня­ка­къв стар дух, за да пре­да­ва чрез мо­я­та ръ­ка раз­лич­ни пис­ме­ни съ­об­ще­ния. То­ва ста­ва­ше в при­със­т­ви­е­то на ба­ща ми, ле­ля ми и мно­го на­ши при­я­те­ли, жи­­те­ли на Тиф­лис и Са­ра­тов. То­зи дух (на же­на) се пред­с­та­вя­ше ка­то Тек­ла Ле­бен­дорф и под­роб­но раз­каз­ва­ше за своя жи­вот. Ро­ди­ла се в Ре­вел, там се и омъ­жи­ла. Раз­каз­ва­ше за де­ца­та си: ув­ле­ка­тел­на­та ис­то­рия на по-го­ля­ма­та си дъ­ще­ря 3. и за си­на си Ф., кой­то се са­мо­у­бил. По­ня­ко­га и са­ми­ят син ид­ва­ше и раз­­­каз­ва­ше за сво­и­те пос­мър­т­ни стра­да­ния. Ста­ра­та да­ма каз­ваше, че виж­да Бо­га, Де­ва Ма­рия и тъл­пи ан­ге­ли. Тя до­ри ни пред­с­та­ви два от ан­ге­ли­те и за го­ля­ма ра­дост на мо­и­те род­ни­ни те­зи ан­ге­ли обе­ща­ха да ме па­зят и т.н., и т.н.
Тя са­ма опи­са сво­я­та смърт и по­со­чи ад­ре­са на лю­те­ран­с­кия све­ще­ник, кой­то Ј дал све­то при­час­тие.